Винаги съм мислела, че двете чертички са краят на мъките….Оказа се, че са само началото. В мига, в който разбрахме, че едното ембрионче се е разделило и очакваме три, а не две бебенца, вече знаехме какво ни чака – тежка триплодна бременност и преждевременно раждане. Въпреки това таткото беше категоричен – никаква редукция! Всичко ще бъде наред и наесен ще имаме трите най-прекрасни деца на света!
Тежеста на триплодната бременност усетих чак в 5 месец, когато след изживени неприятни емоции постъпих в болницата с болки и контракции. Благодарение на професионализма на разградските доктори бебенцата останаха на мястото си, но на мама и се наложи да излезе в болничен до края и да пази леглото.
Раждането дойде неочаквано, колкото и абсурдно да звучи тази дума, когато става въпрос за триплодна бременност. В 31 г.с. и 3 дни, буквално часове след поредния преглед, според който ми казаха, че имам още ‘мегдан’ поне 2 седмици, водите на разнояйчната госпожица изтекоха и се наложи спешно секцио. Моите прекрасни деца Теодора, Калина и Диляна се родиха на 15 септемари 2012 година, в 8.20, 8.22 и 8.24 ч с тегло 1400 г и ръст 42 и 43 см. Следващите дни бяха най-кошмарните дни в живота ми, които още и още смразяват кръвта ми. Неизвестното дали ще оживеят децата ми, гледката на малките създания целите в тръбички…всичко това ме убиваше ежеминутно….
Въпреки курса с костикостероиди, дробчетата им не бяха добре разгърнати. А на третия близнак – Диляна – съвсем неразгърнати. Не ми даваха никакви прогнози. Слушах само колко са незрели, и че критичния момент още не е отминал. На втория ден махнаха апаратната вентилация на Теодора, близнак номер 1, на третия Калина също започна да диша сама. На Диди и отне 6 дни. Късаше ми се сърцето да я гледам приспана с Деазепан, тъй като не успява да синхронизира своето дишанеобмяна на кислород и въглероден диоксид в алвеолите (външно дишане) или между кръвта в капилярите и клетките на организма (вътрешно дишане) с това на апарата (или нещо такова..в него момент не бях достатъчно адекватна, за да запомня всичко). Екипът неонатолози от АГ Русе, начело с д-р Радкова се бореха денонощно за тях. Не се отказаха от тях дори когато самата аз не вярвах…Вечерта преди да ме изпишат махнаха апарата и на Диди.
Едва тогава видях лъч светлина. Последваха 35 дни, през които виждахме децата си два пъти седмично, за по половин-един час максимум. Проблемите при Диди се нижеха един след друг – инфекция на дихателните пътища, гнойвъзпалителен ексудат с жълто-зелен цвят, състоящ се от левкоцити, бактерии и умъртвени клетки и тъканни елементи и секрети, антибиотици….Не спирахме да им приказваме при всяка среща. След като първата седмица не спирах да плача до кувьозите, ми се скараха че моето състояние се отразява на тях и започнах да се сдържам, да им говоря само хубави неща. С всеки изминал ден състоянието им се подобряваше, с всеки един ден виждах промяната в тях, докато дойде 26 октомври, именния ден на баща им, когато най-после се прибрахме у дома. Поради своята недоносеност подлежаха на проследяване от неонатолог, офталмолог, невролог, ортопед, кинезитерапевт….. Днес моите принцеси навършиха 6 реални месеца и единствения проблем (засега) е повишен мускулен тонус на долните крайници при Теди, а Диди все още понякога си събира очичките. Но според докторите и двете неща ще се израстат. Почти учетвориха рожденното си тегло за тази половин година, пораснаха с около 18-19 см, не спират да се смеят и приказват на техния си смешно-сладък език.
Предстоят ни още много прегледи, много страхове и безсънни нощи. Но така ще порастат те, а ще остареем ние.
Обичам ги повече от живота си и съм благодарна на Господ, че ме дари с толкова прекрасни и силни деца. Благодарна съм, че родих точно в АГ Русе заради професионализма и човешкото отношение, което получихме там.
На всички, които са в началото на същия този път искам да кажа да не правят моята грешка да оплакват децата си живи. Вярвайте в тях, защото те са по-силни и по-борбени и от нас!