Моята история започна преди девет години в Полша

Моята история започна преди девет години в Полша

Тогава срещнах един прекрасен човек който завинаги промени живота ми. Две години по-късно се оженихме и се преместих да живея в България. Няколко месеца по-късно забременях. Бях много щастлива, защото винаги съм искала да имам голямо семейство. Всичко вървеше като по книга до шестия месец на бременността. До тогава се чувствах доста добре и ходих на работа. Един ден рових по интернет и четох, че тези стягания на корем каквито усещах могат да cа реални контракции. Когато отидох на лекар се оказа, че съм била права. Тогава бях в 27 гестационна седмица и се оказа, че имах 1cм разкритие и контракции през 10 минути. Веднага бях настанена в болница за задържане и започнахме да се борим за всяка седмица, за всеки ден. Тогава все още не можех да говоря български и ми беше доста трудно да комуникирам с лекарите и сестрите. Две седмици по късно се роди нашият син – Виктор.
Името му беше избрано от съпруга ми още преди да забременея. Каза, че ако един ден ще има син, той ще се казва Виктор. Тогава още не подозирахме, в колко много битки ще трябва да се пребори в живота си нашият малък герой.

За повечето родители раждането на дете е най-щастливият ден в живота им. За нас това беше ден изпълнен с огромен страх и хиляди въпроси, на които никой не можеше да ни отговори.

В деня на раждането още от сутринта се чувствах много зле, получавах силни контракции въпреки лекарствата за задържане, както и силни болки в кръста. Към обяд се оказа, че вече имам 8см. разкритие и родилният процес е започнал. Бях в шок. Когато стигнах в родилното цялата треперих и сълзите не спираха да текат от очите ми. Една от сестрите ме попита – Защо плачеш? … Успях само да се обадя на родителите ми в Полша, за да им кажа какво се случва и да им кажа да се молят за нас. Родилната зала беше пълна със сестри, акушерки, лекари и даже няколко специализанти. Един от лекарите се приближи до мен и ми обясни на английски какво да правя и кога да напъвам. Това ми беше първото раждане и не знаех какво и кога да правя. Нямах време да се подготвя за този изпит.

В 12 часа и 25 минути на обяд, се роди нашето съкровище. Видях го само за миг. Беше лилав и много, много мъничък, и не можеше да диша без асистиране. Тежеше само 900 грама и беше дълъг 35 см. Няколко минути по-късно вече беше на път към клиниката по неонатология в педиатриата (СБАЛ по детски болести – проф. д-р Иван Митев), защото в болницата, в която родих тогава нямаха нужната апаратура и условия за да се погрижат за толкова малко детенце в тежко състояние. Малко по-късно към педиатрията отиде и съпругът ми, за да разбере повече за състоянието на Виктор и за да разпише нужните документи. Аз останах сама в болницата, изплашена до смърт. Тогава дойде при мен лекарят изродил детето ми и донесе рецепта за спиране на кърмата. Каза, че не се знае дали детето ми ще живее и че ако е живо сигурно няма да може да приема моята кърма, така че по-добре да си купя хапчета за спиране на лактацията.

Бях потресена… Обадих се ма мъжът ми, който веднага се консултира с лекарите в педиатрията. Те казаха, че няма по-добро лекарство за едно недоносено дете от майчината кърма и препоръчаха, ако мога да се изцеждам и да събирам кърмата. Купихме помпа за кърма и започнах да се изцеждам през 3 часа – ден и нощ, в продължение на 10 месеца.

Вики беше в много тежко състояние, а не беше дори ясно защо се е родил толкова рано. Лекарите предполагаха, че причината е някаква инфекция. Веднага му включиха през система няколко антибиотика наведнъж. Нивото на тромбоцитите му бяха много ниски и се наложи на два пъти да му правят вливания. Даваха му сърфактант, за да спомогне развитието на белите дробове и да започне да диша самостоятелно.
Аз бях изписана от болницата на третият ден след раждането и веднага отидох да го видя. Исках толкова много неща да му кажа: че много го обичаме, че трябва да се бори, защото е всичко за нас. Когато застанах до кувьоза, за малко не припаднах и не можах да кажа и дума. Сърцето ми кървеше, че това малко същество трябва да се бори за живота си, а аз не мога да направя нищо за да му помогна. Даже не мога да съм до него …

Вики прекара в неонатологията три и половина месеца. Какви са моите спомени от това време? … Искам да подчертая, че съм и ще бъда доживотно благодарна на доц. Д-р Ралица Георгиева и нейният екип, защото спасиха живота на моето най-голямо съкровище. За съжаление имам и много неприятни спомени от това време. Аз съм израснала в друга държава – Полша, където нещата са малко по-различни. Най-тежката част за мен като майка, беше това че бях разделена с детето си. Виждах го веднъж в седмицата или по-рядко, за по 5 минути. Неонатологичното отделение, в което лежеше синът ми имаше страхотни специалисти, обаче нямаше условия, където родителите да могат да прекарват време с децата си. Не ми беше предложена и никаква психологическа помощ, за да се справя с тази толкова сложна ситуация. Всеки ден на обяд получавахме информация за състоянието на детето ни. Сърцето ми се свиваше на път към болницата. Различни лекари даваха информацията в различните дни, като някои казваха само „Детето ви е в тежко състояние“, а други даваха по-изчерпателна информация. Като цяло ние се молихме да чуем поне, че детето ни е в стабилно състояние. След това се прибирахме в празният апартамент и не ни оставаше нищо друго освен да се помолим за синът ни. Много пъти молих съпруга ми да ме закара пред сградата на болницата, за да съм по-близо до детето ни.

Така прекарахме и първата Бъдни Вечер – той сам в кувьоз, а ние в колата пред болницата.

За първи път докоснах детето ни в деня преди изписването. Толкова много исках да го докосна, а в същото време толкова се страхувах, за да не го нараня. На следващият ден го взех на ръце и той се разплака. Сърцето ме заболя. Синът ми беше свикнал със сестрите и лекарите, а мен не ме познаваше. Прибрахме го вкъщи и бяхме толкова щастливи, че най-накрая сме заедно. Докато спеше го гледахме все едно е най-хубавият диамант.
Започна ежедневие – колики, плачове и безсънни нощи. Бяхме изморени и физически и психически, но бяхме щастливи, че сме заедно. Всички хора казваха, че малките деца само спят и се хранят. Нашият син нито искаше да се храни, нито да спи – искаше само да го гушкаме. Тогава най-големият ни страх беше дали ще наддава достатъчно, за да не ни го вземат обратно в болницата.

Първата година от живота му беше изпълнена с чести посещения при различни специалисти и интензивна рехабилитация. В резултат Вики проходи една година след изписването му от неонатологията.
В момента Виктор е една прекрасно, палаво, 5 годишно момченце. Налага се да носи очила заради кривогледство. Миналата година установихме, че има намален слух и сега се налага да носи и слухови апаратчета. В момента се възползва от помощта на педагози, сурдопедагози, логопеди и психолог, за да се научи да говори и да навакса в развитието си спрямо връстниците. Посещава детска градина. Обожава да пътува, да общува с животни и да си играе с колички.

Преди две години решихме да имам още едно детенце. Минахме през няколко специалиста, както в България, така и в Полша, за да проверим дали всичко е наред. Много искахме да направим всичко възможно историята да не се повтаря. Този път забременях с момиченце. През цялото време се пазих изключително много, ходих често на прегледи при няколко различни лекари, взимах лекарства и си почивах. Никога не съм пушила, не пия алкохол и се опитвам да се храня здравословно. За съжаление, когато бях в 24-та седмица пак получих контракции. Този път вече знаех какво означават. Пак влязох в болница за задържане и прекарах там две седмици на системи. Тялото ми стана синьо от инжекциите, които ми биеха. В последният ден от 26-та гестационна седмица получих много високо кръвно и прееклампсия. Няколко часа по-късно се роди нашата дъщеричка – София. Тежеше само 500 гр. Нашето второ съкровище почина веднага след раждането. Успях само да й видя за минутка нежното личице, за я погаля по мъничката главичка и да й кажа, че я обичам.

Когато сравнявам условията, при които протекоха двете раждания мога да кажа, че нещата малко са се променили за петте години между тях. При второто раждане нещата бяха по-различни, защото освен малките шансове за дъщеричката ни, беше застрашен и моят живот. Разрешиха на съпругът ми да е до мен, да ми държи ръката, намалиха осветлението и ми обясниха как да дишам, за да ме боли по-малко, докато настъпи момента за раждане. На вторият ден след раждането ме посети психоложката на болницата и говорих с нея на няколко пъти. Сега, една година по-късно раната в сърцето не спира да кърви. Никога няма да я забравя. Всеки ден е вътрешна борба, за да се облека, да отида на работа, да общувам с хора, да се усмихвам.

След раждането на София пак направих куп изследвания. Разбрах, че страдам от тромбофилия. Ако тази диагноза ми бе поставена преди втората бременност, с голяма вероятност моята дъщеричка Софи, сега щеше да бъде до мен.