Аз практикувах социална изолация и преди корона вируса. И това работи

Аз практикувах социална изолация и преди корона вируса. И това работи

Самоизолацията може да звучи стряскащо и неудобно, но по този начин моите преждевременно родени бебета оцеляха.

Инфекциите и смъртните случаи в следствие на новия коронавирус продължават да се разпростират в света и Световната здравна организация официално обяви пандемия.

Много хора започнаха да говорят за социалното дистанциране като стратегия да преборим вируса, което означава ограничаване дейностите извън дома до снабдяване с медикаменти, храна или работа, ако последната не позволява да се извършва от дома. Този подход за някои звучи като нови и дори драстични мерки, но за мен е нещо познато.
Освен това – работи.

Знам това. Аз съм лекар, практикувал социална изолация 18 месеца, за да защити недоносените си бебета.

Концепцията е проста – по време на социалната изолация трябва да стоим възможно повече време вкъщи и да се опитаме да спазваме дистанция помежду си от поне 1,5 м. или повече. Причината – по-малкото взаимодействие с хора и прилаганата дистанция, когато е необходимо, водят до по-малък шанс на възможна инфекция с вируса. Ако се заразите, социалното дистанциране намалява възможността за разпространение на инфекцията към околните.

През 2003 г. моите тризнаци се родиха твърде рано. Ейдън почина по време на раждането, а оцелелите момчета, Оливър и Виктор, родени в 26 седмица, бяха приети в неонатологичното интензивно отделение. Тежаха съответно 765 гр. и 822 гр. и бяха възможно най-уязвими на белодробни инфекции. Като допълнение, Оливър имаше тежък сърдечен дефект, несвързан с преждевременното раждане, който допълнително увеличава риска от сериозни усложнения от инфекции.

Бях ужасена. Като лекар, бях чувала за вирусни инфекции, като грип или респираторно синцитиален вирус (вирус, който наподобява обикновена настинка за повечето хора, но често е опасен за недоносените), които бързо се разпространяват в интензивните отделения и имат фатални последствия при бебетата. Бях доволна от контрола на инфекцията в интензивното отделение, където бяха моите синове, който включваше стриктна лична хигиена и забрана за външни посещения. На болните родители също се казваше да си останат вкъщи. Никога не видях болен сред персонала.

След почти три месеца, момчетата имаха готовност да се приберат вкъщи с назални канюли за кислород. На съпруга ми и мен ни бе обяснено да ограничим до минимум социалните им контакти, особено с други деца. Дори леката настинка можеше да е пагубна, а какво остава – за грип. Най-добрият медицински съвет беше да направим всичко възможно, за да ги предпазим от инфекции през първата половина от живота им.

Но как? Не можеше просто да се приберем вкъщи, да барикадираме вратите и да не излизаме. Аз бях късметлийка, защото имах шест месеца отпуск по майчинство, а освен това бях и лекарят вкъщи.

Но имаше редица други неща, които трябваше да се вземат под внимание – зареждане с храна и други провизии, медикаменти, домашни посещения от сестри, лекари и други терапевти. Много посещения имаше и в детската болница – място, където вероятността за инфекции е голяма. По време на всяка визита, се чувствах като засипвана с инфекции от всички страни.

Как се справих?

Никога не се ръкувах, само кимах и се усмихвах.
Използвах много дезинфектант за ръце – миенето на ръцете в банята беше истинско предизвикателство, бутайки двойна количка с кислородни резервоари в допълнение. Болниците разполагат с множество диспенсери за дезинфекция, но не и с мивки в чакалните и коридорите (забележка към архитектите!).
Пазаруването се извършваше обикновено късно вечерта, когато и съпругът ми се прибере вкъщи. Това беше единствената ми почивка от родителството и медицинските грижи. Чувствах като истинска привилегия да се разхождам из празните пътеки и да си говоря от разстояние с касиерите.
Всеки, който влизаше у нас – без значение дали е медицинско лице, приятел или от семейството – трябваше да е ваксиниран, да използва дезинфектант или направо да отиде в банята, за да си измие ръцете. Ако не беше съгласен, просто нямаше да влезе. Това беше правилото.
Отказвахме посещенията на семейства с деца, които ходят на забавачница или училище. Някои се обиждаха. Но честно казано, ако се сърдиш, при условие, че хремата на детето ти може да е потенциална причина за смъртта на децата ми, тогава няма смисъл да се наричаме приятели.

Някои се отдръпнаха. Някои останаха наблизо. Други, които не можеха да влизат, оставяха покупките или готовата храна пред вратата. Тези добронамерени жестове ме докоснаха силно.

Това се случи преди Фейсбук. Смартфоните и домашният интернет не съществуваха. Нямаше видео чатове. Звънях на приятелите и семейството от стационарния телефон, защото мобилният ми беше с ограничени минути. В тази ера се чувстваш истински социално изолиран.

Справях се, като ходех на разходки с моите момчета след посещенията в болницата – качени в колата с прикрепени кислородни бутилки, а аз бях поставила огледална система, чрез която наблюдавах дали канюлите са в нослетата им. Обикалях около Денвър, пеейки. Водих ги на дълги разходки с двойната количка.

Трябваше да се върна на работа, когато момчетата станаха на 6 месеца. Работата на баща им не предлагаше бащинство или болничен, затова се наложи той да напусне. Единият от нас трябваше да си остане у дома с децата. Те все още бяха на кислород денонощно и с риск от инфекция.

Когато момчетата навършиха 9 месеца, свалихме кислородните канюли. Малко си отдъхнахме и дори понякога ходехме на ресторант. Организирахме първия им рожден ден, нещо, което не можехме да си представим година по-рано. Всички, които дойдоха, бяха наясно през какво са преминали, а ние вярвахме, че щом са дошли – са здрави.

Социалната изолация е ефективен начин за предпазване от инфекции за хората в риск. С новия коронавирус, това се отнася основно за възрастните хора и тези със слаба имунна система. Хора, като моят Оливър с белодробни и сърдечни заболявания. Но не трябва да се забравя, че и младите и здрави хора, също могат да починат следствие на тази инфекция.

И тези мерки не са само за медицински уязвимите като моите деца – социалното дистанциране забавя разпространението на вируса в обществото. Рискът с вируси като новия корона вирус не се свързва само с факта, че хората ще се разболеят, а някои ще умрат. Той се предава много лесно – дори от хора с леки или без симптоми – така че много от тях могат да се заразят наведнъж и да се претовари здравната система.

Последствията са много тежки. Хората, чиито организми биха се справили с този вирус, могат да починат, защото не са имали възможност да получат навременна здравна грижа. Други, с не-коронавирусно заболяване, може да не получат необходимата помощ, тъй като медицинските ресурси са насочени към справяне с корона вируса.

По време на нашата 18-месечна изолация, свикнах да се запасявам с продукти за двуседмичен престой у дома, в случай че някой от нас двамата се разболее. Имайки предвид, че повечето заболявания преминават за седмица или по-малко, това бяха достатъчни запаси, за да може болният да премине карантина в приземния етаж, а за другия да не се налага да изкарва децата до магазина. Дори и в случай на препоръчителна 14-дневна карантина заради корона вируса, тези продукти щяха да са достатъчни.

Никога не съм се запасявала с тоалетна хартия (честно, не знам откъде тръгна всичко това). Като гинеколог, мога да ви уверя, че при липса на хартия и бутилка чешмяна вода би свършила чудесна работа. Паническото купуване на дезинфектант също ме обърква, като се има предвид ефективността на 20-секундното миене на ръцете със сапун и вода.

Никога няма да забравя колко помощ получавахме, когато се нуждаехме и затова се замислям как аз мога да помогна на други в този момент. Предлагала съм на по-възрастните ни приятели да пазарувам вместо тях или съм помагала на тези с парични затруднения.
Хубаво е да се знае, че не всеки може да си позволи двуседмично запасяване или пък да живее в близост до квартални магазини, работещи до късно. Има хора, при които се налага ползването на обществен транспорт, за да си напазаруват, а това още повече ги подлага на риск от зараза. Много хора нямат възможност да ползват платен отпуск, за да се грижат за малките си деца, ако училищата затворят. Освен всичко това, много малки и средни бизнеси се налага да прекратят дейността си временно.

Социалното дистанциране е привилегия, но не бива да бъде. То трябва да е подкрепено от правителството, като мярка за обществено здраве. Колкото по-бързо и ефективно обществото може да приложи социалната изолация в момент на пандемия, толкова по-малко ще са тежките последствия за всички.

Какво се случи, когато най-накрая семейството ми прекрати социалното дистанциране и направи следващата голяма крачка – общуване с другите деца?

Само след седмица, Оливър бе приет в болница с пневмония и отново беше сложен на кислород. Беше ужасно да го видя толкова болен, но това ме накара да разбера, че стратегията ни за социално дистанциране е ефективна и си струва всички усилия.

Източник: https://www.nytimes.com/

Снимка: https://www.nytimes.com/

Превод: Татяна Христова