Всичко започна още в началото на януари 2019 г., след първия ми преглед при АГ специалист, който не беше моята, следяща бременността, лекарка. Още тогава получих прокървяване и се наложи болнично лечение и лек режим с повече почивка за месец след това.
След този един месец всичко изглеждаше наред и ми позволиха да се върна към нормалния си начин на живот.
Бидейки многоплодна моята бременност беше определена още в началото като високорискова. Близначките ни са монохориални диамниоти, което допълнително усложняваше щастливото бременеене. Тоест децата бяха в обща плацента и за щастие – в два сака. През цялата ми бременност бяха преглеждани многократно за трансфузионен синдромПлацентарен трансфузионен синдром представлява сравнително рядко срещано състояние, което се среща при многоплодната бременност и по специално при еднояйчните близнаци., от който, ние и лекарите, се притеснявахме най-много. От самото начало прегледите ми се осъществяваха на всеки 2 седмци, като половината от прегледите бяха пти феталенотнасящ се до плода специалист – невероятната доц. Чавеева. Допълнително към всички възможни усложнения се добави и фактът, че съм с отрицателен резус факторRh-фактор – антиген в еритроцитите. Около 85% от хората притежават този антиген и са Rh(+), останалите 15% не го притежават, те са Rh(–)., което доведе до допълнителни изследвания и следене на антитела, както и куп допълнителни неща.
Един хубав априлски ден, беше понеделник, се запътихме с моя съпруг на преглед. Лекарката ми се прегледа, показа ни децата на видеозон и ме изпрати при феталния специалист, със заръката там да проверят шийката ми. Съпругът ми тръгна за работа, а аз останах да чакам пред кабинета. По време на прегледа установиха, че всичко е наред с децата. По време на проверката на шийката на матката доц. Чавеева доби съвсем различно изражение, но съвсем спокойно ми обясни, че шийката има конусовидна форма и е едва 1 см. Още в този момент осъзнах какво следва.
Приеха ме в болница, където целият ми свят се сгромоляса, та аз бях 22 седмица и 5 дни. Бебетата тежаха по 300 грама, нямаше никакъв шанс за живот. Направиха ми серклаж на горещо, като никой не даваше никакви прогнози. Останах 10 дни в болницата, след което ме преместиха в Майчин дом. До тогава си мислех, че съм свикнала да съм далеч от Радина (първородното ми дете), често плачех за нея.
Най-големият ми късмет беше, че попаднах на велик лекар и човек там – Д-р Ибрям. Безкрайно съм му благодарна, за това че се погрижи за нас.
10 седмици лежах сама между 4 стени, без съпруга ми и без детето ми. Условията не са най-важното, но там нямаше дори телевизор. За щастие бях в двойна стая, през по-голяма част от времето бях самичка, често настаняваха и жени преди раждането им за ден два.
Толкова много бебета се родиха, докато аз живеех там.
Дните се редяха един след друг, а аз ставах и лягах с мисълта дано не е днес. Когато наближи 28-29 г.с. при преглед се установи, че шийката вече е 1 мм. Но пък знаех, че децата вече биха били добре, ако се родят. Направиха ми кортикостероиди за дробовете им два пъти.
Живеех ден за ден, чаках с нетърпение да дойде на свиждане съпруга ми, още в 4 сресвах косата си, та тя беше ужасна – аз прекарвах цялото си време там лежейки. Да не можех да ставам много много, не беше препоръчително да седя и 24 часа в денонощието бях на системи. Вените ми естествено започнаха да колабират една след друга и общо взето това беше най-неприятното физически.
Бях медицинско чудо, многоплодна бременност без шийка, редяха се един след друг лекари да казват, че не е ясно кога и как ще родя. Само д-р Ибрям ми вдъхваше надежда.
За мое най-голямо щастие децата се родиха чак в 32 г.с. и 5 дни. Повече за това да имаш недоносено дете ще споделя друг път. Но ще кажа само, че благодаря на всички, които се погрижиха за нас и благодаря на Бога, че те са здрави.
От цялата трудна и рискова бременност, за мен най-трудно беше да знам, че децата ми ще се родят по-рано със сигурност, при родителите на недоносени деца винаги има огромен стрес от преживяното, от неочакваното събитие. В нашия случай аз знаех, че ще е рано и всеки ден преживявах това.
Тези толкова много дни бих преживяла обаче отново, защото ми донесоха най-големия дар и най-голямото двойно щастие!
Все още спя на ляво и ме мърдам особено, все още понякога се будя през нощта с мисълта, че съм в болница. Благодарна съм всеки ден, че мога да се изкъпя на спокойствие, за щастие вече не ми е проблем да се намирам около и в сградата на болничното заведение, защото в началото получавах паник атаки, когато трябваше да ходя там.
Трудната и рискова бременност е изпитание за психиката, изпитание за човека и семейните отношения. От сърце благодаря на човека, който никога не падна духом пред мен, човекът който ми вдъхваше сила, че всичко ще е наред и беше до мен през цялото време, СЪПРУГЪТ МИ!
Това което ми липсваше докато бях в болница, са други положителни истории на майки в моето положение, просто смятам, че жените преживели тежка бременност не обичат да говорят за това, а може би трябва.
PS. Искам дебело да подчертая, че повечето бременности са леки, прекрасни и лежерни като моята първа.
Искам да посъветвам всяка бъдеща майка, да живее живота си както преди, да променя навиците и начина си на живот само след препоръка на лекар. Ако се случи бременността да изисква повече наблюдение или по-различен режим, да спазва абсолютно всички препоръки на специалистите, да вярва, че всичко ще бъде наред и да потърси второ и ако е нужно и трето мнение. Най-важното, не четете какво и как може да се обърка!
Благодарим на Елица за споделената история и вдъхнатата надежда!
*Снимката е с илюстративна цел