Колко ли пъти в живота ни се случва нещата да вземат съвсем неочакван обрат, въпреки всичките ни планове и действия?
Разказът, който ни изпрати Саня звучи невероятно по много причини от самото начало до края. “Нашата история е много дълга и звучи като филм, сигурна съм, че някой може да помисли, че преувеличавам, а всъщност това е просто историята на едно чудо”, споделя тя.
“Думите просто идват от сърцето ми и се редят една след една”. Думите, с които разказва за бременността и раждането на третия си син – Емануил, роден неочаквано в 32-а г.с.
За Саня това е трета бременност, първата е протекла напълно безпроблемно, а втората завършва точно на термин с бебе 4.350 кг и неотлепена плацента. Тя получава силен кръвоизлив и се налага кюретаж. В крайна сметка всичко завършва добре и семейството е погълнато от грижите за две дечица със съвсем малка разлика. Ето как продължава разказа й – излязъл от сърцето!
… Вече имахме две дечица, дните ни бяха пълни, те растяха…. Докато един ден не стана „беля“ и каква беля само – най-чудесната! Но тогава още чувствата ми не бяха такива, бях уплашена, децата са с малка разлика, а между второто и третото щеше да е още по-малка. Живеехме на квартира, финансово недобре. Реших да приема хапче за спешна контрацепция.
Два дни преди датата на очаквания менструален цикъл, получих вътрешно усещане, че съм бременна. Отидох до аптеката и да, бях права – две напълно ясни черти!
Отново се притесних, какво ще кажат хората, какво ще кажат близките ми, как ще се справяме, живеехме в гарсониера, къде ще съберем тези три деца? През главата ми минаваха най-различни мисли до датата на прегледа за установяване на бременността. И тук искам много силно да благодаря на моя съпруг и на лекарката, д-р Парушева, която ми оказа огромна подкрепа. Тя ми каза, че няма от какво да се страхувам особено щом мъжът ми е зад мен и ме подкрепя, и че няма нищо по-хубаво от пълна къща с деца. И твърдя, че беше права!
Така щастлива се впуснах в моето ново приключение, а именно третата ми бременност. Първите ми две бременности бяха много леки, тренирах, бягах и родих децата си точно в 40-а г.с. Предполагах, че и с тази ще е така.
До първото прокървяване, обаче.
Отидох в спешен кабинет в частна болница в нашия град. Обясних всичко, тъй като смятам, че е редно да се знае. Чаках 40 минути, кървяща пред кабинета, а съпругът ми и двете деца (едното от които все още бебе на няколко месеца чакаха отвън в колата). Лекарят беше изключително груб и ми каза, че до края на вечерта ще изхвърля бебето, защото е много ниско, да се прибирам и да чакам. Все пак ми предложи да ми изпише хапчета за задържане, защото знаеш ли, може да се окаже новия Дънкан Маклауд (б.р. Героят от “Шотландски боец”). Не знаех кой е, не го бях чувала. Стресирах се, прибрах се и чаках. Какво чаках? Да стане сутрин и да отида при адекватен лекар или тялото ми да изхвърли ембриончето или каквото е било в онзи момент…
Стана сутрин, веднага отидох при лекарката, която към момента проследяваше бременността ми. Кървенето беше спряло, не се виждаше причина за него. Отдаде го на хапчето за спешна контрацепция, което бях приела. Всичко мина и така до няколко дни по-късно, когато отново прокървих. Отново лекар, отново няма причина, освен че ембриона е по-ниско разположен, но пак нищо притеснително.
Потърсих доцент от нашия град, работещ в същата частна болница, където чаках 40 минути за преглед.
И от него чух плацента превия.
Какво означава плацента превия, не знаех. Разбрах го по трудния начин.
Забрани ми всякакво движение (с две малки деца, малко трудно) и разбира се изписа най-различни лекарства и добавки. И така с още едно прокървяване стана време за биохимичния скрининг и първата фетална морфологияФеталната морфология представлява обстойно и високо-специализирано ултразвуково изследване на всички основни органи и системи на плода. В зависимост от гестационния срок това изследване дава информация за феталното развитие и протичането на бременността..
Диагнозата там се потвърди.Имах плацента превия тоталис, което означава, че покрива изцяло родовия канал. Лекарят беше категоричен – в 36-а г.с най-късно трябва бебето да се извади, защото ако тръгне спонтанно естествено раждане, може да умрем и двамата с бебето. И така започна моето не толкова хубаво приключение. Намерих си чудесен лекар от болницата, в която бях родила първите си две деца. Беше изключително адекватен и загрижен. Бебето беше добре и растеше, а аз колкото и да се опитвах да не се движа, все пак имах две малки деца за гледане.
Пиша тази история юли месец, дни преди рождения ми ден. Миналият юли месец, два дни след рождения ми ден, който все пак не отпразнувах, тъй като лежах на легло у дома, получих първия силен кръвоизлив и четвъртия такъв като цяло от началото на бременността. Веднага ме приеха в болница, децата изпратихме на едното село, на другото село… Диагнозата си оставаше същата, шансове да се вдигне плацентата никакви, а сега беше и леко отлепена. 7 дневен престой, през който ме гледаха и обгрижваха като собствено дете, от лекари, до загрижени санитарки, които не ми позволяваха да мръдна от леглото. В деня на изписването началникът на отделението ми каза, че при следващото прокървяване, предвид напредналите седмици, в които се намирах (бях между 18 – 20-а г.с.), ще родя. Каза ми, че ще ме очакват, за да посрещнат бебето ми по най-добрия начин.
Междувременно купихме първото семейно жилище и започнахме пренасяне, в което въпреки че не трябваше, аз реших да участвам, защото мислех, че нещата са наред и плацентата се е вдигнала…. Още помня деня, в който съпругът ми прекара цял ден в сглобяване на нашата спалня и късно вечерта ми изпрати снимка с текст: “Готова е за Емануил” (името, което вече бяхме избрали за нашето дете).
Отговорих му да се прибере и да донесе вафлички. Когато влезе вкъщи с така очакваните от мен вафлички, в момента, в който станах, за да го посрещна, получих ужасно силен кръвоизлив. 4-годишния ни син беше там, гледаше и плачеше.
Както си бях с нощница и домашни чехли, тръгнахме за болницата. Знаех че ще родя и отидохме директно в родилното.
Бях в 32-а седмица от бременността.
Толкова силен кръвоизлив, че ми прилошаваше от загубата на кръв. Отидох, без документи, без чанти, без багаж. Лекарят, дошъл по спешност, облечен с дънки, като ме видя веднага каза „Бързо викайте екип за операционна“.
Докато ме подготвяха за операцията казах само какво ще е името, което му даваме – Емануил, означава „Бог с нас“.
Отива му това име! Бог беше с него, а и с нас, откакто беше две чертички.
Щеше да бъде с него и сега. Слушахме тоновете, до момента в който не спряха. Лекарят ме погледна, каза само: “Всичко ще бъде наред”. После започна да крещи: „Хайде, по-бързо, готова ли е операционната?!?“. Преди началото на операцията ме информираха, че патологията ми може да наложи отстраняване на матката и за да не губят време, директно ще я махнат без да искат ничие съгласие. Казах, че съм съгласна, само да оживея, за да си гледам децата. Дадоха ми една маска, попитах какво е и докато ми отговорят вече бях заспала.
Операцията е продължила 2 часа.
Раждането ми беше ужасно, нямам нито един хубав спомен от него. Събудих се докато ме отвеждаха към стаята. Лекарят ми каза, че са запазили матката, но за бебето нищо. Питах как е бебето – нищо не могат да ми кажат. Едва на сутрешната визитация, тоест 7 часа по-късно една акушерка ми каза:
„Бебето ти е живо, но може и да не оцелее. Интубиран е“.
Не се разплаках, защото нямах сили, не знам как ми дойде наум да попитам: „Добре ли е?“. Отговорът беше: „Според теб добре ли е, човек, който не може да диша добре ли е? Следващите три дни са критични“.
Не ми позволяваха да го видя. Разбрах, че е 1.900 кг и е изплакал, когато се е родил, което било хубаво. Родих на 5.09, на 7.09 изпратих съпруга ми да види бебето ни и да пита какво става с него.
Всяка сутрин по време на визитация, акушерките минаваха и показваха на другите момичета снимки на бебетата им, а на мен нищо. Чувах единствено „стабилен е“. Това е нещото, което щях да чувам в следващите 50 дни.
Поради по-ранното раждане, детето не беше припознато и съпругът ми получи отказ да го види, но той е упорит и в крайна сметка го допуснаха. А аз видях Емануил за първи път на снимка, два дни след като го родих. Беше толкова малък, с превръзка на очите и тръби и абокати навсякъде. Исках да го видя, но беше забранено. Все още бяхме в Ковид обстановка.
Едва в деня, когато ме изписаха, 6 дни след раждането, ми позволиха да се кача и да го видя.
Като го видях, толкова малък, още по-малък отколкото беше на снимката, и толкова безжизнен, се травмирах и пожелах да изляза. Оттук нататък започна ада за нас или по-скоро продължи. Можеше да звъним всеки ден между 12-13 часа за информация, но там бяха толкова заети, че почти през цялото време даваше заето или никой не вдигаше, а когато някой все пак отговаряше, ни казваха: “Стабилен е, качил е 50 грама”. Всяка седмица по веднъж на седмица имахме право да го виждаме. Трябваше да стоим на разстояние заради пандемичните мерки.
За първи път докоснах и прегърнах Емануил 50 дни след като го родих, в деня на изписването му.
Въпреки че беше вече 3 килограма, беше толкова малък. Не ни казаха нищо за това как трябва да се грижим за него и как да го отглеждаме, а единствено колко количество мляко трябва да яде. Емануил беше хранен със сонда през цялото време. Когато го прибрахме у дома, аз вече нямах кърма. Той изпиваше 60 мл. мляко за един час. Идваше време за следващото му хранене, докато приключим. Отне му един месец, за да започне да се храни нормално.
Мен ме беше страх от всичко, страх да го къпя, страх да го храня, страх да го докосвам дори.
Веднага, след като родих, се присъединих в групата на фондация “Нашите недоносени деца” и това бе най-доброто ми решение! Родители, с които имаме обща съдба, абсолютно винаги се отзовават на питанията и притесненията ти. Четейки другите истории, които се публикуват, настръхвам и си мисля:
„Какви герои! И колко сила има в тези деца“.
Те се борят още с идването си на този свят, борят се за първите самостоятелни глътки въздух, за първите милилитри мляко. Някои от тях тежат колкото пакет бисквитки, 500-600 грама. Тези деца ни учат на най-важното – че животът е дар и ние трябва да се борим! Господ дава такива изпитания на хората, с каквито те могат да се справят. За мен секциото беше първа операция, болеше ме ужасно много, не исках да ставам, а акушерките постоянно ми казваха, че трябва да се движа, защото иначе няма да се оправя. Докато един път, в поредните мъки и опити да стана от леглото, се замислих за бебето ми – как лежи горе само, неполучило майчина милувка. И как се бори да живее, и как се бореше да живее още преди да приема хапчето за спешна контрацепция…
Тогава стиснах зъби и казах: „Ще стана“. И станах.
Искам да кажа на всички, които тепърва минават през това да вярват в децата си.
Те са тук с цел! Всяко дете е тук с цел, и всеки човек.
Детето ни към днешна дата е на 10 месеца и не само, че настигна връстниците си, а дори ги задмина! Сега той тежи почти 12 килограма. Има осем зъба и ме гледа с най-големите и влюбени очи.
Не мога да пропусна и лекарите, които имаха главна роля в нашата история. Д-р Душепеев, известен лекар в Бургас, който преди 27 години е изродил мен, и 27 години по-късно ми спаси живота! Спаси и детето ми! И за финал ще разкажа една кратка история. Когато изписаха Емануил, запазихме час за ТФЕ при неонатоложката, която се грижеше за него – д-р Колева. Тя пожела да го вземе, гледаше го, радваше му се и той я погледна в очите и се усмихна!
Първата усмивка, която Емануил даде беше на човек, спасил живота му! И не мисля, че е случайно.
