Да се прибереш у дома без бебето си е може би най-тежкия спомен на Милена от раждането на третото ѝ дете – малката Екатерина, родена в 28-а г.с. Историята за Милена напомня нейната собствена – тя също е родена недоносена в 7-я месец и е трето дете след две бременности, завършили на термин. “При мен, момчетата ги родих доносени, а цветето на семейството ни се роди по-рано”, започва разказа си тя…
В началото на 2018 година спрях да пуша и започнах да приемам фолиева киселина. Със съпруга ми решихме да имаме още едно дете – тоест аз реших, а той се съгласи! И двамата искахме да си имаме момиченце. На 08.03.2018 г. направих тест за бременност и той беше положителен.
Със сълзи на очите съобщих на мъжа ми, а той каза: „Знам“.
През този период живеехме във Великобритания, където са родени две от трите ми деца. На другия ден се обадих на акушерка, както се прави там, за да регистрира бременността ми и да я следи. Посетих кабинета и попълних всички документи – лични данни за мен и съпруга ми, минали заболявания, придружаващи заболявания, болни в семейството от диабет, сърдечно болни (включително и родителите ни) тютюнопушене; алкохол…
Бременността ми протичаше сравнително леко. Единствено през първите няколко месеца имах киселини и през целия период се чувствах много изморена.
Случваше се да не мога да стана от леглото сутрин навреме, но това беше нормално. Изследванията ми бяха в норма, по думите на акушерката. Изготвихме подробен план за това как ще протече раждането. Присъствието на таткото също беше включено в този план (той присъства и по време на раждането на малкия ни син). През август ми беше направен глюкозо-толерантен тест. Беше част от изследванията, които ми правеха, тъй като бях в рискова група (баща ми има диабет тип 2). Впоследствие, когато ме приеха в родилно отделение, акушерката ми звънна и каза, че имам гестационен диабет…
И така стигнах до кошмарната дата 21.08.2018 г. Събудих се рано, в 03.15 през нощта. Просто се стреснах, скочих от леглото с мисълта, че ми се ходи до тоалетна по малка нужда.
Направих три крачки и ми изтекоха водите.
Никога преди това не ми се беше случвало. Помислих, че сънувам. Опитах да „стискам“, докато стигна до тоалетната, но не ми се получи. Течността беше различна на цвят и леко гъста. Усещах, че нещо не е наред. Събудих мъжа си и плачейки, се извиних, че се напикавам в средата на стаята. Той беше спокоен. Със спокоен тон ми каза, че раждам и отиваме в болницата. Течността спря да изтича от мен, почистих и се изкъпах. Багажа ми беше готов в един сак заедно с документите ми. Мъжът ми събуди децата, обадих се в болницата, разказах им какво се случва и тръгнахме натам. Аз бях много изплашена.
Не знаех защо, не знаех как съм предизвикала това…..сякаш още спях и сънувах.
Като пристигнахме в родилното отделение на болницата, ме попитаха дали съм сигурна, че е било околоплодни води. Обясних им, че през живота си не съм отделяла такова количество уринасветла, прозрачна течност, образувана в бъбреците и отделяна от организма по пикочните пътища и то с такъв цвят и вид. Бях бременна в 28-а г.с. Изследванията, които ми направиха показаха, че имам уринарна инфекция. Бях учудена, защото нямах никакви оплаквания преди това. Медицинска сестра дойде при мен, даде ми глюкомер, обясни ми как да измервам кръвната си захар и каква диета да спазвам. Каза още, че този тип диабет се контролира с диета, в много краен случай с таблетки, и като родя, ще изчезне.
Докато бях в болничната стая, започнах да усещам как бебето буквално се удря в мен, във вътрешностите ми. Усещах всяко нейно движение и беше много болезнено. Споделих с лекуващия лекар, в отговор тя каза, че е рано за раждане и ще ме изпишат. Приемах антибиотик за инфекцията и температуропонижаващи. Психически бях зле.
Плачех постоянно. Болеше ме от движенията на бебето. А допреди дни се радвах на тези движения…
На 24 август в 8 часа сутринта ми съобщиха, че ще ме изпишат и трябва да почивам. „За бебето е по-добре да е в теб. И без околоплодни води ще е добре“, ми казаха в болницата. След тези думи звъннах на мъжа ми. Бях изплашена, плачех и му обяснявах какво са ми казали. Точно в 09.30 ч. започнаха силни и болезнени контракции. Започнаха от нищото. Апарата, който показваше тоновете на бебето, отчиташе промяна. Веднага казах на сестрата, че раждам, а тя отвърна: „Не може да бъде!“.
Следващите няколко часа минаха много бързо. Всички се разтичаха. Имах разкритие. Раждането започна. Поставиха ми инжекция в рамото, за да подготвят белите дробове на бебето за предстоящото раждане. Подготвиха ме за раждане чрез цезарово сечение с епидуралнаразположен над твърдата мозъчна обвивка анестезия.
Съпругът ми дойде минути преди да ме въведат в родилна зала. Той беше през цялото време на раждането до мен.
В залата имаше четири медицински екипа за малката и три за мен – анестезиолози, неонатолози, сестри и хирурзи… Не чувствах нищо. Само зъбите ми тракаха силно. Така силно, че тракането се чуваше в цялата зала. В 18.30 ч. започна раждането, в 19.23 ч. Екатерина се роди. Чух гласчето ѝ. Можех да я видя къде е. Беше заобиколена от хора, които се грижеха за нея. Беше тихо. Всеки си вършеше бързо работата. В един момент всички се засмяха. Попитах мъжа ми какво става. Оказа се, че мъничето ни се е изходило на масата.
Сложиха я в прозрачен найлонов плик, доближиха я до мен, целунах я и я отведоха.
Обясниха ми, че ще я поставят в кувьоз.
Дъщеричката ни се роди в 28-а гестационна седмица плюс четири дни и с тегло 1.22 кг в болницата East Surrey Hospital в Кроули, екстремно недоносена, с два кръвоизлива в мозъка и сърдечна недостатъчност.
Веднага, след като се погрижиха за мен, ме заведоха с леглото в интензивния сектор на неонатологичното отделение, за да я видя.
Плачех от радост и страх. Та тя беше толкова мъничка. Беше само по памперс, който ѝ стигаше до гърдите. Беше със специална предпазна маска на очите и шапка, под лампа за фототерапия и хиляди кабелчета стърчаха от телцето ѝ. Можех да я гледам само отдалеч. Имаше апаратура, която пищеше постоянно. Още сънувам тези звуци. Бях щастлива.
Момиченцето ми. Борбеното ми момиче. Знаех, че ще се справи… А аз как щях да се справя?
Въведоха ме в друга зала, в която трябваше да остана, докато упойката спре да действа. Мъжът ми беше до мен. Повтаряхме си, че всичко ще бъде наред. После той се прибра при момчетата, а аз заспах.
Събудих се в огромна зала, сред други майки. Те също бяха родили, но само моето бебе беше в неонатологията. Идваха да ми вземат кръв за изследвания и ми казаха, че като стана, ще ме заведат при бебето ми. Това ме амбицира и до няколко часа вече бях готова да я видя. С инвалиден стол ме закара при нея. Обясниха ми, че лекуват и нея от инфекция. Моята инфекция е инфектирала и нея, тъй като е била дълго в мен без околоплодни води. А уж беше добре да е в мен… Това ме накара да се чувствам още по- зле. Не спирах да се обвинявам. Следващите пъти я посещавах без да е нужен стол. Ходех бавно, болеше ме всичко, но не обръщах внимание на болката.
На 27.08 за първи път ми я дадоха да я гушна. Вече не беше с опасност за живота. Обясниха ми, че трябва да съм сигурна, че ще издържа да я гушкам поне 30 минути. За по-кратко време било безмислено да я вадят от кувьоза.
Гушках я два часа! Само толкова ми позволиха.
Тя беше толкова малка и крехка. Болеше ме операцията, но болката се изпаряваше в мига, в който гушнех мъничкото си бебче.
Аз усещах ударите на сърцето ѝ, а тя ударите на моето сърце, докато я гушках „кожа до кожа“.
Всички в отделението бяха много мили, моята дъщеря беше най- малкият герой там. В прегръдките ми беше дълга само педя и половина. Беше перфектна.
С едни мънички, тънички пръстчета на ръчичките и краченцата. Ухаеше на бебе – най-прекрасният парфюм!
Имах право да остана още три дни допълнително в болницата поради факта, че бебето ми е в неонатологично отделение (престоят ми след раждане чрез секцио беше пет дни). Съгласих се веднага. Сутрин, обед и вечер ходех при нея и я гушках „кожа до кожа“ по два часа на всяко ходене. Говорех ѝ, пеех ѝ тихичко и бях най-щастливата. Нищо не ме болеше. Всички ме поздравяваха. Казваха, че след всяко мое посещение, показателите й се подобряват. Това ме караше да се чувствам по-малко виновна. Обвинявах се, че не съм се опазила и така съм навредила на бебето си! Мъжът ми идваше всеки ден с момчетата при мен. И той влизаше при нея, и я гушкаше. Във всеки един момент знаех какво ѝ вливат и защо. Единственото нещо, което никой не знаеше е кога ще мога да си я прибера вкъщи…
На 29.08 занесох 20 мл. коластра. Само толкова! Нищо повече не можах да изцедя. Опитах всичко. Докато бях при нея ми осигуриха електрическа помпа, с която да се цедя, докато я гушкам. Получих съвети от консултант по кърмене, хранех се, пиех течности, правех масажи на гърдите си…и нищо.
Това беше поредното, което ме разтърси. Не стига, че не износих детето си, ами и кърма не можах да му осигуря.
Всички около мен ми обясняваха, че аз нямам никаква вина. И аз видимо се съгласявах. Но отвътре вината ме изгаряше.
Изписаха ме. Не исках да си тръгна. Какво да правя без бебе вкъщи?
Преди да си тръгна я гушках до последно. Прибрах се вкъщи. Домът ми ухаеше на бебешки прах. Предварително бях изпрала и изгладила всичко необходимо за бебето. Креватчето стоеше празно. Бях го застлала с чаршаф и бях сложила плюшена играчка в единия ъгъл. Когато го видях, започнах да плача. Изгоних всички от стаята, затворих вратата и останах сама с празното креватче, и вината си. През цялото време, докато тя беше в болницата, ходех всяка вечер. Пътувах час и двадесет минути в едната посока, гушках я, преобличах я, сменях ѝ памперса и ми даваха да я храня. Научих се как да правя всичко. Сякаш ми беше първо дете! Имаше добри и лоши дни. Спираха ѝ кислорода, след 20 минути отново го пускаха. Изваждаха я от кувьоза сутринта и я слагаха в „топло легло“, а вечерта отново я връщаха в кувьоза. Не можеха да кажат кога ще я изпишат. Всичко зависеше от нея. Отивах щастлива при нея, тръгвах си със сълзи на очи.
Познавах всички доктори, сестри и служители в неонатологичното отделение. Те бяха част от нашето семейство.
Всички я обичаха. Тя беше борбеното момиче на неонатологията.
На 09.10 изписаха мъничето ни! Звъннаха ми сутринта, че вече можех да си я прибера. Грабнах момчетата, столчето за кола и си извиках такси. Не бях в състояние да шофирам от вълнение. Звъннах на мъжа ми, който беше на работа и се разбрахме да се чакаме в болницата. Екатерина беше преместено в залата, в която всички недоносени престояват преди да бъдат изписани. Предложиха ми да остана два дни с нея там, ако искам. Отказах.
Исках да си я приберем вкъщи.
Тя беше спокойна в бебешкото легло. Нямаше я назогастралната сонда (тръбичката,която през носа стигаше до стомаха ѝ), през която я хранеха.
Обясниха ни, че в продължение на шест седмици ще ни посещава неонатологична сестра, която ще следи състоянието ѝ. По- рано през деня ми звънна очния лекар да поиска разрешение да ѝ направи преглед на очите. Всичко с очичките ѝ беше наред. На шестия месец трябваше да я заведа на профилактичен преглед за очи и сърце. Медицинската сестра ни демонстрира на мулаж (изкуствено бебе в реален размер) как да оказваме първа помощ в случай, че бебето спре да диша. Дадоха ни две кашончета с адаптирано мляко за недоносени в готова форма, както и рецепта, с която да заявяваме количество от аптеката. До шестия месец взимахме безплатно това адаптирано мляко. Понеже малката имаше рефлуксобратно течение, връщане обратно, напр. на стомашен сок в хранопровода и др., ни дадоха рецепта и за гавискон-сашета и ранитидин-сироп и ми обясниха как да ги давам.
В нашето семейство този ден беше специален! Много щастливи и много изплашени се прибрахме вкъщи.
Креватчето вече не беше празно. Бяхме поръчали подматрачна твърда подложка, която беше свързана с аларма. Алармата се задействаше, когато бебето спре да диша. С такъв механизъм бяха и „топлите“ легла в неонатологичното отделение с тази разлика, че те бяха фабрично изработени. Казаха ни, че недоносените са в риск да спрат да дишат в съня си.
Три денонощия след изписването на мъничето ни, не спах.
Страхувах се, че ще спре да диша, а аз ще спя и няма да разбера. След това пристигна подложката и аз започнах да спя малко повече. Поради рефлукса, преди всяко хранене давах на малката гавискон и ранитидин. Хранех я, като я държах в седнало, леко приведено напред положение и често трябваше да се оригва – всичко заради рефлукса. Спазвах стриктно указанията на сестрата и лекаря. Водех дневник всеки ден. В него записвах часа на хранене и даване на медикаменти, както и тяхното количество. При всяко посещение на сестрата ѝ показвах дневника. Тя измерваше и претегляше бебето. Всичко беше наред с нея. Наддаваше добре,с всяка седмица намалявахме дозата на медикаментите и доста бързо спрях да ѝ ги давам.
Труден, тежък и много болезнен беше този период за мен и мъжа ми.
В този момент бях егоист. Мислех само за себе си и само за това как аз се чувствам. Бях се затворила в себе си. Вършех всичко, грижех се за децата си, докато малката беше в болницата, но го правех по инерция. Не разговарях с никого. Плачех тихо, за да не ме чуват децата и мъжа ми. От позицията на времето отчитам поведението си като грешка. Не трябваше така да изолирам мъжа си. Той също страдаше. Никак не му беше лесно. За мое щастие той е търпелив, добър и много спокоен. Търпеше настроенията ми и ме обичаше. Обичта му ме спаси. И това е моят съвет към всяко семейство, което преминава през този ад. Обичайте се. Много търпение е нужно да проявяват мъжете. А на жените само ще кажа:
“Позволете на мъжете си да бъдат до вас. Споделете тревогите и страховете с тях. Те ще ви разберат и подкрепят”.
Аз в един момент го направих, изкрещях мъката си в лицето на мъжа ми. Той ме прегърна и от тогава ми стана по-леко.