Свилен Делчев: “Бих бил най-щастлив да ме уволнят от работа, защото няма болни деца!”

Свилен Делчев: “Бих бил най-щастлив да ме уволнят от работа, защото няма болни деца!”

Свилен Делчев или просто Свилен, защото в разговора с него неусетно преминаваш съвсем приятелски на “ти”, е един от онези хора, които оставят следа. Онази топла човешка следа, която се измерва с мъничките ежедневни жестове, които се запечатват в съзнанието ни, и както самият той обича да казва, “заразяват с добро”.

Един обикновен  – необикновен човек. Завършил археология и наскоро успешно дипломирал се като магистър по „Обществено здраве и здравен мениджмънт“ в Пловдивския университет. Започнал като доброволец в COVID отделение в продължение на две години по време на пандемията, и в момента приключващ обучението си за медицинска сестра и работещ в интензивен сектор на  СБАЛ по детски болести “Проф. Иван Митев”, София. 

Фондация “Нашите недоносени деца” става по един малко необикновен, но изпълнен със смисъл начин, част от неговата работа. Започва да подарява гривнички “Аз съм герой” и “Майка на герой” от благотворителния ни онлайн магазин, които закупува сам, на своите най-мънички болни пациенти и на родителите им. За да ги усмихне, подкрепи, за да помогне не само на тях, но и на недоносените и болни бебенца. И после, когато заради видяно с него интервю, дарител пожелава да дари немалка сума, за да подпомогне семейството му, той просто я пренасочва в полза на Фондация “Нашите недоносени деца”.
Такъв е Свилен!
Затова се обърнахме към него с молба да ни разкаже малко повече за себе си и за работата си, посветена на бъдещето ни – децата.

 

Археолог, пещерняк, доброволец в Аварийно спасявяне,медицинска сестра (брат), доброволец, работиш с наркозависими, номиниран за Човек на годината, баща на 3 деца… Пропускаме ли нещо?

 

Има и още неща! Завършил съм археология, бакалавърска степен, а в момента съм пред държавен стаж за медицинска сестра (май понятието “медицински брат” все още не е навлязло у нас)! Занимавал съм се с прилепи, с покойния Боян Петров – ръководител на екипа “Натура 2000”, правeхме изследвания за тези животинки до настъпването на пандемията от COVID-19. За това също съм отделил доста време от живота си…
Когато настъпи Ковид се отдадох на доброволчеството, чувствах, че това беше моят начин да помогна, а и децата вече бяха пораснали.
Аз съм част и от еврейската общност, нещо, с което много се гордея, моят брат е председател на Израелтянския духовен съвет. По време на пандемията цялата еврейска общност се отдаде на каузи в помощ на възрастните, на карантинираните медици, имаше различни инициативи по инициатива на общността и нейния председател проф. Алек Оскар. 

След призива за недостиг на медицински работници в Ковид отделенията, се включих в помощ като санитар в такова отделение, а лекарите забелязаха, че ми се отдава тази професия и така  реших да се запиша да уча за медицинска сестра… 

 

А какво от всичко това би поставил на първо място?

 

Възпитаваме деца и възпитавайте тези деца трябва да оставим поколение, с което искаме нещата да се случват. Цялата ми идея, като човек, който има деца, които вече са пубертети, е че ние няма да останем в учебниците не сме велики хора, но от нас зависи нашите деца да станат добри хора! За моето поколение е ясно, че вече нещата са поприклкючили…

Но аз вярвам, че бъдещето е в децата и затова съм се посветил да работя с деца. Те са бъдещето и с нашите примери трябва да показваме кое е добро и кое не е добро и вече те да изберат от наученото.

Всичко е житейски опит, учене, част от това да бъдеш жив е да имаш мечти, да ги реализираш, да не спираш на едно място, да търсиш ново предизвикателство. Винаги съм подтиквал и моите деца да не спират на едно ниво. Човек трябва да се развива непрекъснато. 

 

Затова ли решението да се посветиш на съвсем нова  професия в зряла възраст? Какво те подтикна към това?

Пандемията от COVID-19 отключи в мен това нещо –  всичко, на което станах свидетел и желанието да помогна. 

 

Работиш в интензивен сектор на  СБАЛ по детски болести “Проф. Иван Митев” (Педиатрията) в София – ти ли избра да работиш с мънички пациенти? Защо?

 

Цял живот съм работил с деца! Когато се отказах от археологията започнах мой бизнес с детски приключенски лагери – ходене по полатки, катерене, пещери, организирах  първата археологическа школа за деца, заедно с археолози… Моята съпруга е детска учителка – ние дори на практика сме посветили повече време и внимание на “чуждите” деца, отколкото на нашите собствени.
Но аз виждам бъдещето в децата и  мисля, че мога да бъда изключително полезен за това бъдеще. За съжаление, за много от децата, с които работя в Педиатрията, особено тези  в интензивен сектор, нещата невинаги са толкова розови, що се отнася до бъдещето, Но те имат дори още по-голяма нужда и заслужават достойно внимание! 

 

Какво ти носи работата с деца? На какво те учат те?

 

На много неща. Откровеност на първо място –  децата са толкова откровени! Те  няма да излъжат няма да скрият, те просто казват “Харесвам те” или “Не те харесвам”. И на търпение на страшно много търпение и на цялата тази искреност. Много, чисто благородно, завиждам на всички деца за това.

 

Не е ли натоварващо в работата си да виждаш страданието и болестта при най-малките? Как се справяш с тези чувства, какво ви дава сила и ти помага да продължаваш?

 

Поплаквам си и така… (разплаква се). Даже в момента си поплаквам…
Но в тази липса и недостиг на медицински сестри и на хора, някой трябва да върши и това. Докато имам сили ще го върша, вече като нямам сили… Не искам да кажа, че ще се откажа, защото не е възпитателно, но е тежко, наистина е тежко. Често плача. 

 

Ти даваш своя мъничък принос, посяваш зрънце надежда, грижа, доброта. А какво би искал да се случи в по-голям мащаб, което не зависи от теб? Какво би искал да се промени за най-мъничките пациенти в България, с които и ти работиш?

 

В света на най-големите ми желания, и често дори съм го казвал на родителите, аз бих бил най-щастлив да ме уволнят от работа, защото няма болни деца! Сигурно ще бъда единствения доволен, че е уволнен от работа, защото просто няма работа.
Но извън това бих искал много неща – свързани със здравеопазването и с професията на медицинските сестри. Това може да са отношение, заплащане, обучението е под всякаква критика, много е дълбок въпроса. У нас възнаграждението на медицинските сестри е малко над минималната работна заплата за тази тежка работа, което е подигравка, меко казано. В обществото се насажда усещането, че това е един треторазряден труд и то е така като се види заплащането – материалната оценка на една медицинска сестра. Не говорим за моралната оценка. Професията е благородна, но се налага хората да работят на 2-3 места, за да оцеляват, не се прибират вкъщи, нощни смени, дневни смени, непрекъснато променящ се график. Получава се и бърнаут. И за съжаление от всичко това страда единствено и само пациента. 

 

Ако се върнем на теб, въпреки всичко това успяваш да запазиш усмивка и доброта, дори да дариш я дариш в работата си. Преди време от Фондация “Нашите недоносени деца” разбрахме, че подаряваш в отделението нашите благотворителни гривнички “Аз съм герой” и “Майка на герой”. Защо избра тях и на кого ги даряваш и защо?

 

На първо място, защото се помага на най-уязвимите новородени, тези в неонатологичните отделения – те са едни много крехки създания и хората трябва да го разберат и да помогнат. Второ, това е пример и по този начин подтиквам и други да го направят. И трето:

Винаги казвам, че при нас пациентите са двама – родителите и детето. Винаги трябва да дадеш много кураж на този родител, много голяма психологическа подкрепа на родителите.

На тези, които имат дете с диабет,  с хронично заболяване.  На тези с новородени с влошено здравословно състояние – първите часове, първите дни са много тежки. И това е моят начин да дам моя кураж на родителите. И се надявам да успявам. 

Знаете ли какво е усещането, когато сложиш на едно дете с хронично заболяване тази гривничка и му кажеш „Ти си моят герой“? Виждаш един блясък в очите, който никъде не можеш да видиш. А знаете ли, като сложиш гривна на майка на дете герой…? Тези погледи – това е моята награда! Това е голямата прегръдка, която ми дава сили и кураж да работя с болните деца.

 

 А как приемат децата и родителите този твой жест?

 

Много добре! Аз им обяснявам, че по този начин заедно помагаме, не само аз, но и те помагат на най-уязвимите бебета в неонатална възраст, които могат да бъдат недоносени или със съпътстващи здравословни проблеми или заболявания при раждането. По този начин родителите се чувстват ангажирани и към едно по-голямо нещо. Че помагат и на други деца, че доброто се връща. И това има ефект! 

А за мен е най-малкото нещо, с което мога да ги зарадвам. Да дам някаква подкрепа и на тях самите и да ги накарам да се почувстват малко или много обществено ангажирани.

 

Има ли сред мъничките ти пациенти недоносени дечица?

 

Има, разбира се. При много от  недоносените бебета може да има последствия от преждевременното раждане и те после идват при нас в интензивното отделение. Ако няма място в неонатологията, понякога има и съвсем мънички пациенти при нас.

 

Най-малките герои, както ги наричаме. А ти чувстваш ли се герой?

Не, герой не. Мисля, че това е дълг на всеки човек. Първо трябва да продължаваме да се развиваме, да имаме мечти, да гледаме напред. После да даваме добър пример на децата си, на хората. Дори имам награден разказ за това.
И всеки човек, всеки от нас е герой. Всеки, със своите постъпки и своите действия – дали този, който отстъпва мястото си на възрастен в автобуса, дали като подадеш ръка, подариш едно цвете, една гривничка, една усмивка, дали дори като  кажеш “добър ден”. В днешно време всичко това е геройство! За днешния ден това неща, които малко сме позабравили, които са потънали в сивотата, а те са елементарни.

Не трябва да ходиш на фронта, в пожари или бедствия – можеш да бъдеш герой по абсолютно всякакъв начин!

Какво те кара да помагаш?

 

Чувствам го може би като някакъв дълг. Първо, това е страхотно училище за моите деца и пример, който остава за останалите хора. Миналата година ме наградиха с една от най-престижните награди на еврейската общност –  Шофар, и тогава казах, че Ковид заразява, но добродетелите и добротворчеството заразяват много повече. 

 

Заразно ли е доброто?

 

Абсолютно, аз иначе няма да го правя, ако не е заразно! При нас в аварийно спасяване, например,  имаме една огромна вълна от хора, а ние преминаваме много сериозно обучение, което финансираме сами, за да сме максимално полезни. Сами си осигуряваме екипировката, хора инвестират в дронове, в термокамери, за да можем да отговорим адекватно на ситуациите. Най-обикновени хора! И всякакви, от всички професии! Стремежът ни е да сме полезни на обществото в една или друга степен, и то в моменти, когато дадено микрообщество като населено място – бедства. Да отидем там и да бъдем полезни! Това също е добро. 

 

Добри хора ли сме българите? Не сме ли често прекалено критични и недоверчиви към всичко?

 

Тази самокритика ни вреди. Може би това ни е проблема – че нямаме самочувствие, че винаги изказваме критика. Дори към съседа – винаги даваме оценка на другите, без да видим ние какво можем да направим с какво бихме били полезни или безполезни съответно.  Като археолог винаги посочвам – колко от нас знаят (и не се гордеем), че най-ранното златно съкровище в света, преди Египет и Месопотамия и каквито и да било цивилизации, е варненският некропол – варненското златно съкровище. Колко хора го знаят?

Увереността идва,когато се погледнем вътрешно. Погледнем нашата собствена градинка – нашата  душевност, дори здравословното си състояние – колко от нас си правят профилактични прегледи, например?! Ние сме по първите места по смъртност в ЕС…

Но когато погледнем към самите нас, за да излезем с едни гърди напред, тогава можем да раздаваме доброта, добродетели, да се усмихваме на хората и да правим добро.

И това нещо се връща. Всяко правене на добро, всяка моя сълза, която съм прорял от безпомощност или безсилие, че науката не е способна да помогне на тези болни деца, тя ми дава още повече сили да се боря. Да завършвам обучението си, да се опитам да променя, това което мога.

 

 

Интервю за Фондация „Нашите недоносени деца“: Мария Нориега
Снимки: Личен архив


Научи още по темата: