Колко е силна майчината любов? И дали е вълшебна?
Засега не са открити начини тя да бъде изследвана или измерена. Но със сигурност съществува и прави чудеса! Както в разказа за раждането на малката Ваяна, който ни изпрати майка ѝ Симона. Тя се ражда на 15.05.2022 г в УМБАЛ „Канев“ в Русе с тегло 1100 г и 37 см, подранила още в 28-а гестационна седмица. В последвалите два тежки месеца на раздяла с дъщеричката ѝ, единствена утеха за Симона е да бъде с нея в мислите си – тя си представя как е постоянно с нея, как ѝ изпраща любов и ласки и двете с Ваяна се борят заедно.
Историята на моята малка и борбена Ваяна започва от мен. Най-голямата ми мечта винаги е била да бъда майка, да създам живот и да даря на едно човече цялата любов и грижа, на която съм способна.
Още от 24 – 25-годишна се чувствах готова за тази крачка в живота си, но тогава не бях с човек, който беше на моята вълна и това много ме напрягаше. Когато се събрах с бащата на дъщеря ми, ситуацията не беше по-различна и много се тормозех, че времето си минава. Междувременно претърпях 2 лапароскопски операции за премахване на миомни възли. В рода ми има някаква наследственост на проблеми в тази област и много се страхувах да не се проявят и при мен.
Три години, след като се събрахме с мъжа ми, той каза, че вече е готов за деца, като винаги е бил с убеждението, че като решим, ще стане от раз. Да, ама не. Бях решила заради проблемите ми, ако не успея да забременея до 5-6 месеца, да потърся репродуктивен специалист. Така и стана. От януари 2021 г. до юни 2021 г. не се случиха нещата и потърсихме помощ. Още от първия преглед лекарят видя проблем.
В единия ми яйчниковариум - женска полова жлеза. Чифтен орган, разположен върху страничната стена на малкия таз. В него става образуването и узряването на яйцеклетката. нямаше никакви фоликули
Назначи ми изследване и се оказа че имам силно намален яйчников резерв. Тогава бях на 30 години. Бях съсипана. Толкова много се молех на Господ да ме дари с детенце. Молех се и казвах, че съм готова всичко да понеса и преживея, само да имам дете. Тогава не подозирах какво би могло да ми се наложи да преживея…
Репродуктивния специалист ми обясни, че месеци наред ще трябва да събираме яйцеклетки и като станат достатъчно, ще опитаме трансфер. Месецът, в който започнахме процедурите със стимулациите, беше най-хубавият. Нашата малка принцеса явно беше решила, че не иска да чака дълго а още от първия опит ще се настани удобно в корема на мама. Оказа се, че по чудо съм отделила цели 2 фоликула, които пораснаха и в тях имаше по една (общо 2) хубави яйцеклетки. И двете се оплодиха и лекарят каза, че ще опитаме.
И чудото се случи!
Бременността ми протичаше много добре. Бях спокойна и вярвах, че всичко ще е наред. Само първия месец имах гадене, но се преживяваше. През цялото време до 25-а г.с. всичко вървеше повече от прекрасно. Докато един ден, след дълга разходка, получих зацапване. Тогава се наложи да ме приемат за задържане в болницата. До този момент знаех, че плацентата ми е ниска, но тогава разбрах, че вече е превия тоталис. Лежах на системи 5 дни, след което ми казаха, че няма да изкарам дори до 36-а гестационна седмица. И ще трябва пак да ме приемат за дексаметазонова терапия за дробчетата на бебето. Бях срината. Почти пред нервна криза. Исках да се успокоя, но не успявах. Ужасна нощ беше. Успях да се овладея на следващия ден и така изкарах още 5 дни. Изписаха ме с уговорката да си направя още една терапия и да пазя леглото в къщи. Така и направих. Седмица по-късно, през нощта, усетих дискомфорт ниско в корема. Усещах го като проблем с червата и имах диария. По нищо не можех да предположа, че има проблем с бебето. Но до сутринта болката се засили. Лежах и не можех да мръдна. По обяд майка ми и баща ми дойдоха да ме видят и тогава рязко се влоших. Не знам какви са родилните болки, но това беше кошмарно. Не можех изобщо да помръдна и ми беше много зле.
Викнахме линейка и ме изнесоха на носилка. Като стигнахме до болницата, кръвното ми падна много и съм припаднала. Веднага ме вкараха в операционната, а аз през цялото време плачех и само повтарях: “Ама тя е много малка. Много е малка” и плачех. Знаех, че ще я извадят. А бях само в 27 г.с. + 4 дни…
Не исках да заспивам, защото умирах от ужас, че ще се събудя без гривничка на ръката
Усетих, че се замайвам и съм заспала. Събудиха ме в реанимациявъзвръщане към живот, съживяване - съвкупност от специфични мероприятия за поддържане на някои от основните жизнени функции или за корекция на техните остри нарушения и първото нещо, което направих, беше да си погледна ръката. Имах прекрасна розова гривничка. Тя, дъщеричката ни, беше оцеляла, но не бях спокойна. Не знаех как е.
Дойдоха лекарите и започнаха да ми обясняват какво се е случило. От предишните ми безкръвни операции, шевовете са по-слаби и оттам е тръгнала да се разкъсва матката. Обясниха ми го с думите: “Матката направо се беше пръснала и бебето беше в червата ти. Имаше много кръв в корема ти. Цяло чудо е, че си жива”. Всичко това изслушах без никакво изражение. Изобщо не ми пукаше, че ми казват, че е можело да умра, че нямам матка, че това е единственото детенце, което мога и ще имам. Единственото, което исках да знам е как е тя и това попитах “А бебето как е?”.
Казаха, че дъщеря ни Ваяна се е родила без сърдечен ритъм и е реанимирана. На апаратно дишанеобмяна на кислород и въглероден диоксид в алвеолите (външно дишане) или между кръвта в капилярите и клетките на организма (вътрешно дишане), 1100 г и 37 см
Повече информация щях да получа на следващия ден като ме заведат да я видя за първи път. Тогава вярвах, че всичко ще е наред, че тя е силна и ще се справи с всичко. Като я видях за първи път очаквах много страшна гледка, но всъщност беше най-прекрасното човече на света. Толкова красива ми се стори, че не исках да спирам да я гледам. Тогава казаха, че е на апаратно дишане, но е стабилна.
Два дни по-късно изживях най-големия ужас в живота ми. Бях ходила вече на свиждане и около 1-2 часа по-късно дойде една жена от неонатология и каза, че ме викат. Сърцето ми се сви. Едва стигнах дотам. Много ме беше страх да вляза в стаята, в която е бебето. Не знаех какво ще чуя. Имаше няколко човека около нея и нещо ѝ правеха.
Като ме видя, лекарката каза: “Изкърви. Откъдето може, отвсякъде изкърви”…
В този момент мозъкът ми отлетя и замръзнах. Дори не знаех какво да попитам. Не знаех какво означава това. Оставиха ме с нея за 2-3 минути и успях да ѝ кажа че много я обичам и да се бори. Върнах се в стаята и си изплаках очите. Такава болка и ужас от това да не загубя най-милото ми, не бях усещала. От този момент нататък се чувствах страшно виновна, че не мога да съм до нея, а тя има нужда от мен. Всеки ден си затварях очите и си представях как съм при нея и си я галя, казвам ѝ колко много я обичам и как ѝ изпращам цялата си любов.
Представях си как я целувам по гърдичките и така лекувам дробчетата и, по очичките, за да са здравички, по главичката… Представях си, че чрез мисълта си аз постоянно съм с нея и заедно се борим.
Вярвам, че това е помогнало, защото този кръвоизлив беше единственият критичен момент в почти двумесечния ѝ престой в болницата. Имах право на свиждане само веднъж седмично и гледах всяка секунда с нея да я изживея по най-добрия начин. Разказвах ѝ за баща ѝ, за бабите и дядовците, за леля ѝ и свако, за нейния братовчед и как я чакат и ще я обичат страшно много. Как още преди да я познават, я обичат. Разказвах ѝ как ще израстне обградена от страшно много любов и грижа. Как ще излизаме по разходки и ще си играем. Как ще се гушкаме и никога повече няма да се разделяме. И така лека-полека тя започна да се подобрява. Кървенето намаляваше с всеки ден, докато в един момент спря. Екстубираха я и се справи с дишането от първия път.
Стъпка по стъпка и само напред си вървеше моето смело момиче. Никога не даде назад.
Термина ми беше на 10.08.2022 г. и очакванията ми бяха най-рано края на юли месец да си я вземем от болницата. Но тя беше решила друго. На 12 юли, точно 3 дни, преди да навърши 2 месеца, си я взехме вкъщи. Беше едва 2 кг и беше трудно с храненето и всичко, но лека-полека свикнахме да се грижим за нея и сега си наддава много добре и бърза да порасне. Вече е на 4,5 реални месеца и 1,5 коригирани месеца. И расте щастливо, усмихнато и обичано бебе.
Това е нашата история и се надявам да помогне на други родители в тази ситуация, както историите в сайта на Фондация “Нашите недоносени деца”, помогнаха на мен. Още докато бях в болницата, ги изчетох всичките и ми вдъхнаха страшно много кураж и надежда, че всичко ще е наред. Нито за миг не съм си помислила: “Защо на мен? Защо точно на нас?”. Знаех, че бях заявила, че съм готова да понеса всичко. Така и стана и приех, че съдбата ми е такава. Сега, като се връщам назад към тези дни, имам чувството, че някой друг го е преживял.
Тези малки ангелчета наистина са много по-силни отколкото ние мислим. Малки и крехки са, но са страшно борбени. Гордея се с малката ми Ваянка и пожелавам на всички в тази ситуация много сила за да преминат през всичко това, защото е страшно трудно да се съхраниш за да си пълноценен за детенцето си като си го вземеш.
