Виктор и майка му Христина всъщност се „намират един друг“ в битката. В битката на една жена да си роди дете. Битка, която продължава години и й струва няколко операции, а сигурно и не малко душевни травми. С помощта на ин витро процедура най-накрая Христина успява да забременее. И така се оказва едва по средата на битката. В трети месец от бременността се налага да й се постави серклаж. Процедурата предизвикала инфекция, която за щастие била овладяна, но в началото на шести месец Христина получила контракции и се наложило да лежи цял месец в болницата в Тутракан. Но тъй като опасността от ранно раждане ставала все по-голяма, Христина била преместена в УМБАЛ „Канев“ в гр. Русе, защото в Тутракан няма интензивно неонатологично отделение.
И… въпреки борбата на майката и неродонето бебе, както и на лекарите – бременността да продължи достатъчно дълго, Виктор се ражда на 15 февруари 2018 г.: в първия ден на 29 г. с. и тежащ 1300 гр.
Следват 85 дни, в които Виктор и майка му продължават борбата си, но вече разделени. Малкото момченце се бори да порасне достатъчно, а майка му се бори със страхове от страшни по-страшни: „Вярно е, че ранното му раждане не беше неочаквано, но надали някой може да се подготви за това. Лекарите казват, че когато в родилна зала, по време на цезаровото сечение, съм чула, че детето е изплакало, са ми потекли сълзи от очите. Предполагам от радост, но не помня…“
Първата им среща с Виктор, която Христина си спомня е от два дни след раждането му, когато най-сетне й позволили да го види. „Гледах го в кувьоза и се чувствах ужасно безпомощна, само го гледах и доста често плачех“, спомня си Христина. Но за разлика от много майки у нас, тя поне е имала шанса да е в отделение, където макар и не всеки ден, макар и не задълго, позволяват малките бебенца да бъдат гушкани. Така две седмици след раждането на Виктор, майка му за пръв път го притиснала към гърдите си: „Когато го докоснах, буквално ми се подкосиха краката, разтреперих се цялата, беше ме чак страх да го докосна, за да не дръпна някое маркуче без да искам, да не го стресна… Той в първия момент започна да мята ръцете и краката, сигурно си помисли, че пак ще го бодат и ще му правят нещо, после, като започнах да го милвам, се успокои и заспа. Имах възможност още няколко пъти да го гушкам докато беше в интензивното неонатологично отделение в Русе, всеки път Виктор много се усмихваше, имах чувството, че с глас ще се засмее, виждаше се, че много се радва“…
Виктор вече е у дома при майка си Христина, която още не може да забрави тежестта от раздялата с детето, макар този период вече да е в миналото. А дали и колко още битки им предстоят, никой не знае, но със сигурност, каквото и да им поднесе Съдбата от тук нататък, ще го преминат по-лесно, защото са заедно и владеят суперсилата на любовта.