Казвам Нина и съм майки на прекрасните близнаци Мартин и Йоана. Те са смисъла на нашия живот, една сбъдната мечта, за която чакахме почти 11 години да се случи.
Дълго време ни отне за да разберем, че не можем да имаме деца по нормалния начин, след много ходене по лекари, болници, клиники, ние намерихме нашия доктор в лицето на д-р Стаменов. За нас той не е само лекар, а човекът който ни направи щастливи, който ни накара да повярваме, че чудесата се случват. Но тогава не знаехме, че пътят по който трябва да минем ще бъде толкова труден, тежък, трънлив…пропит с много мъка, сълзи и болка. След много разговори, прегледи, изследвания решихме да пробваме и започнахме с ИКСИ. За наше щастие се получи още първият път. След няколко седмици ни казаха, че чакаме две момиченца. Нямаше по-голяма радост за моя мъж, бъдещ татко на две девойки. Ходехме често на прегледи, гледахме как малките девойки ритат, как се опитват да общуват с нас. За начало си имах една спокойна и прекрасна бременност. Един ден, бях в началото на 21 г.с. на поредният преглед един лекар ни каза, че водите на едното бебе са по-малко.
Изпаднах в ужас, как така, какво ще стане сега? Какво следва? Приеха ме в билница, бях в началото на 23 г.с. Лежах плътно цели две седмици. Непрекъснато ми влизаха какви ли не лекарства, атибиотици, през няколко дни правих прегледи, изследвания. Но явно съдбата беше решила друго и в началото на 25 г.с. водите на едната бебка се пукнаха и след 22 часови болезнени контрацкии аз родих по нормалне начин двете си бебета. Разбира се, не чух веселата песничка „Честит рожден ден“, защото около мен по-скоро се суетяха лекари и неонатолози, които се опитваха да спасят двете бебета, родени в толкова ранна седмица и толкова рискови. Бяха много малки, едната бебка беше само 680 гр. а, другата 730 гр. Голяма дата 9 септември, няма що… В началото бях толкова изплашена, че дори не мислих дали са живи или не, отказвах да отида да ги видя. За мен някак си всичко беше приключило. Явно всичко е било плод на стреса, на шока който изживявах. След няколко часа съпругът ми дойде и каза, че е бил при тях. Че са малки, сладки и ме чакат да отида да ги видя.
До тогава не бях стъпвала в Неонатологичен интензивен сектор, кувьози, малки бебета, апарати. Но никога няма да ги забравя, моите две прекрасни кукли, бяха в един кувьоз, едната беше с розова шапка, а другата с бяла. Малки, сладки, целите в маркучета, прикачени към някакви машини, които на мен тогава не ми говориха нищо. При мен дойде д-р Масларска, завеждаща Неонатологичното отделение на болница Токуда и ми каза, че бебетата са в много критично състояние, много незряли и че първите 72 часа за жизнено важни. На 11 септември ни се обадиха да отидем до болницата, не беше в часа за свиждането и наистина много се уплашихме. По-малката бебка не беше издържала, беше си отишла. Плаках много, като че ли не съм я имала за два дни, а за две години. Прибрахме се съкрушени у дома. Но си казахме, имаме още една бебка, трябва да сме силни за нея. Минаха седем дни и ни разрешиха да я кръстим. Дадохме й името Александра. Тя се бори много, всеки ден ходих при нея да я виждам, говорих й, тя започна да расте, постепенно махнаха тръбите, но тя все още се нуждаеше от кислород. Дробчето не се развиваше и след време се потвърди, че тя е с Бронхопулмонална дисплазиянеправилно развитие на органите и тъканите, последен стадий, най-рисковия. Решихме да пробваме лечение в чужбина,открихме клиника в Израел и от тук започнаха истинските мъки. За няколко дни трябваше да се преведе огромна сума пари, да намерим превоз или начин детето да бъде закарано до там. Оказа се, че в България няма въздушна линейка и ние сами трябваше да намерим и наемем такава. Удоволсвието струваше страшно много пари, но аз исках да дам последен шанс на Алекс, за да може тя да живее. Всичко се случи през февруари месец, вторник вечерта. д-р Масларска беше уредила полицейски ескорт до летището, закарахме я, изчакахме самолета и след като лекарите дойдоха установиха, че тя е в много критично състояние и има голям риск да бъде превозена и че може да почине още в самолета. Беше интубирана, а за целта трябваше да мине на амбу, за да може да лети. След 3 часова борба и разправии, върнахме детето обратно в болницата, където тя вече беше в много критично състояние. На следващият ден знаехме вече, че се влошава, бяха й включени няколко антибиотика.
В петък ни се обадиха сутринта и ни помолиха да отидем и да си вземем сбогом с нея. Гледката беше потресаваща. Няма да излъжа, че моя мъж остаря с 10 год пред очите ми. Шокът за него беше огромен. Седях и я гледах, погалих я, виждах послените искрици живот в очите й. Помилвах я за последно и й позволих да си отиде. Нямаше смисъл вече да се мъчи. Прибрахме се у дома и зачакахме най-ужасното телефонно обаждане. То дойде в 17ч. Сърчицето й беше спряло. Алекс живя 5 месеца и 11 дена.
Плаках няколко дни, вдигнах глава и реших, че няма да се откажа. Заради нея и нейната сестричка аз трябваше да продължа напред.
2010 год видях положителния тест за втори път. Беше ме ужасно страх, всяка минута се молех и треперех дали всичко ще е наред. Този път чакахме момче и момиче.
Минаха няколко месеца, прокървих, лежах 30 дни в болница на легло, само и само всичко да е наред с моите бебета. След 6 месец се поусокоих. За съжление този път в 25 г.с. загубих майка си. Белодробна емболиязапушване на кръвоносен съд с донесени от кръвния поток частици съсирена кръв, въздух, масти и др. Различават се: тромботична, мастна, въздушна, газова, тъканна емболия и др.. Тя като че ли спаси моите бебета, и вместо да загубя тях, Той взе нея. Мина 9 сепетемви и вече бях уверена, че всичко ще е наред. Да, но на 10 с/у 11 септември единия мехур се спука. Беше 01ч през нощта, но сега бях в 29 г.с. и 4 дни. Да, отново беше рано, но някак си бяхме се подготвили, с кортикостероиди, с антибиотично лечение. Обадих се на моята лекарка, д-р Колева, жената която ни помогна тази бременност да стигне толкова напред и й казах, че водите са ми изтекли. Веднага ме приеха в Токуда болница където се опитаха да спрат раждането поне с няколко часа, а ако е възможно и с няколко дена. Но, уви, децата не мислеха така. Оказа се, че Марти си е спукал мехура, човекът просто е искал вече да излиза.
И така на 11 септември в 11.05 първи проплака Марти, тежеше 1170 гр, а в 11.06ч проплака и Йоанка, която тежеше само 930гр. Малко преди да започне секциото д-р Масларска дойде до мен и ми стисна ръката, знаех, че сме в най-добрите ръце и че всичко ще бъде наред. Лежах в една стая с още 3 майки, чиито деца бяха непрекъснато до тях. А аз бях сама, лежах и мсилих за Йоанка и Марти, как са, добре ли са. Гърдите ми протекоха, слезе и кърмата, а аз нямах дете за да го сложа да суче. Започнах да давам кърма от 4 ден на раждането им. Това се превърна във моя фикс идея и знаех, че е изключително важно за Марти и Йо. Ходех на свиждане всеки ден, говорих им, галех ги, но никога не си позволявах да плача до кувьоза. Не може едни малки бебета, които нямат един килограм да са по-силни от нас. Те се бореха, те даваха всичко от себе си.
Лека-полека виждах как растат, трупат грамчета и ето че дойде деня в който с Марти се гушнахме за първи път. Сложих го на гърда и нямаше по-голямо удоволствие да видя как сви ръчички и засука. Йо се развиваше малко по-бавно, при нея имаше малко повече проблеми. Помня денят в кой д-р Масларска ни каза, че утре можем да си заведем Марти у дома, бяхме толкова радостни, но и шокирани, как ли щяхме да се справим.. И така след 81 дена прекарани в Неонатологията на болница Токуда, на 30 ноември Марти си дойде у дома, а за наша радост Йо само 4 дни след него. От тогава нашата къща е изпълнена с детски смях и сълзи, а нашия живот с нещо смислено и уникално, нашите две прекрасни деца.
Минавайки през всичко това осъзнах, че да си майка на недоносено бебе звучи страшно. Ние не сме запознати с термина “ недоносено бебе“, никой не ни казва какво може да се случи, какво да очакваме, как да се държим. Никой не ни дава сила и надежда. За това реших да основа тази Фондация, за да помагам на всички Вас, които сте се или ще се сблъскате с проблема недоносено бебе. Но искам да Ви кажа, че нашите бебета са уникални, те са Дар Божи. А ние трябва да сме силни и да вярваме, да сме до тях и да им дадем най-доброто от себе си. Защото те го заслужават.