Понякога да станеш майка някак не е празник и остава незабелязано… Това са чувствата, които често съпътстват едно преждевременно раждане. Такова е и усещането на Стела – когато дъщеричката ѝ Бела се появява на бял свят в 34-а гестационна седмица, въпреки лекото и прекрасно раждане, изпълнено с много смях и усмивки, след това сякаш настъпва една огромна празнота. Няма поздравления, няма цветя, няма празник. Стела си дава сметка за това едва по-късно, в онези моменти, в които спомените изникват, без да ги викаш. И майка ѝ решава да ѝ подари една орхидея – бяла, за Бела.
Днес всичко това е вече минало и Бела е на 5 години – жизнена и любопитна, както всяко дете на тази възраст. Съвсем отскоро си има и братче Борис, роден дори преносен! А Стела вече има за подарък две прекрасни орхидеи – по една за всяко едно от децата си! И ни споделя историята на своето раждане.
Ясно си спомням деня, в който се роди Бела. Беше мъглив, много студен ден. Тя трябваше да дойде на 7-8 януари, но си я бяхме пожелали за Коледа. И не очаквахме толкова да подрани този коледен подарък…
Дъщеря ни се роди на 03.12.2017 г., в АГ Селена, Пловдив, в първия ден от 34-а гестационна седмица. Едно малко пашкулче, само 2350 г. Бързала е да ме види, а и не е можела да диша. Бела имаше възел на пъпната връв, а аз бях много болна цял месец, и моята кашлица се беше отразила и на нейните дробчета. Акушерката каза, че много рядко бебчетата се раждат с двете ръчички напред. Означавало, че ще бъде голяма късметлийка, но и друго – че много ѝ се живеело.
Моята първа бременност беше планирана и очаквана. Бях в топ форма, изследванията го потвърждаваха постоянно, а лекарят, който ме следеше, също беше много доволен как се развиват нещата.
Всичко беше прекрасно, нямаше гадене, нямаше болки, нямаше подуване, нямаше никакви индикации за наличие на опасност при мен или бебето.
Помня как още с виждането на двете черти постоянно се гледах в огледалото, дали пък случайно вече нямам корем? Чудех се кога ще порасне, та да види целият свят, че нося в себе си бебе и съм безумно щастлива.
Позитивизмът просто струеше от мен, все едно вървях върху облак. Докторът ми даде зелена светлина да тренирам, а това ми вдъхваше увереност, че ще мога да родя по естествен път, при това лесно и бързо. На всички казвах, че ще стане точно така –„отивам и за 5 минути раждам“, това ми бяха думите. После разбрах, че чакаме момиче, моята мечта! Тогава вече щастието беше наистина безкрайно, а очакването ставаше все по-мъчително, защото я исках, при това възможно най-скоро.
С таткото бяхме по-влюбени от всякога. В седмия месец решихме да се преместим в по-голямо жилище. Ремонтът беше планиран по начин, за да приключи преди да родя. А аз трябваше да имам време да се насладя на подготовката – от суеверие бяхме решили да не купуваме нищо бебешко, преди да вляза в деветия месец. След ремонта щях да имам достатъчно време да накупя всичко, да го подготвя и подредя и да си чакам щастливо.
Но уви, така и не влязох в деветия месец… Дадохме нашия апартамент под наем и за няколко седмици се наложи да останем при родителите. Ремонтът се бавеше, мъжът ми работеше денонощно, но нещата пак не се получаваха.
А аз ставах все по-нервна, защото усещах, че няма да се справим навреме и няма да сме готови за бебето.
И бях права. Една вечер, в първия ден на 34-а гестационна седмица се събудих от изтичането на водите. Не беше като по филмите, а нещо много слабо и неопределено, дори не смятах да ходим в болницата. Все пак съпругът ми настоя да отидем да видим дали всичко е наред и когато ме преглеждаха, чух думите: „Вие сте с 4 см. разкритие, пукнал се е околоплодният мехур, водите са изтекли, отивате да раждате!“.
Спомням си как започнах да плача, толкова силно, че мъжът ми, който чакаше отвън, започна да блъска по заключената врата, за да влезе и да види дали съм добре и дали всичко е наред. Плачех и питах не може ли да ми влеят нещо, да забавят няколко дни, защото апартаментът не е готов и нямам къде да си прибера бебето. Една акушерка само ми се усмихна, даде ми чехлички, облече ми нощница и ме прегърна, за да ме води към родилното.
Нямах кой знае какви контракции. Дори не ме и болеше. Докато приготвяха съпруга ми (обличаха го за раждането), аз все още не знаех какво се случва наистина. Дадоха ми една топка, за да скачам на нея, пуснаха любимия и той ме увери, че всичко ще е наред и тогава се успокоих наистина.
Една от любимите ми снимки от раждането е преди да вляза в родилна зала – Бела за последни минути е при мен.
След това акушерката ми каза да напънем 2-3 пъти, за да усетя процеса, защото след минути ще родя. Направих си пробните напъни и пак си се смеехме ли, смеехме… Заведоха ме в родилната зала и след няколко напъна тя излезе. Родих буквално за половин час – с усмивки и смях. Целият екип беше прекрасен, а мъжът ми ме караше да се чувствам сякаш мога всичко. Ние бяхме напълно убедени, че ще бъдем заедно на раждането и той не само, че не припадна (както си мислят всички), но вместо да ми държи ръката, предпочете да гледа как точно се случва целият процес и беше възхитен! Когато Бела се роди я сложиха на гърдите ми и се почувствах супер странно. Тя плачеше, но когато я взех, веднага спря и се успокои. За сметка на това мъжът ми плачеше от радост, а аз продължавах да се смея и хич не мислех за страховете си.
После помня как я взеха. Казаха, че отиват да я оставят само за наблюдение, а аз трябвало да почивам два часа. Седяхме си спокойни и със схванати от усмивки усти. Обаче времето мина, дойде моментът да ме местят в стаята. Имах доста шевове и вървяха подир мен с една инвалидна количка по коридорите, но аз отказах и сама стигнах до стаята. Донесоха ми телефон и ми казаха, че ще звъннат след малко да ми кажат как е детето. Мина един час, после още един. После още един. От сутрин стана следобед. После дойде нощта.
Мъжът ми си беше тръгнал, за да довършва ремонта у нас и изведнъж всичко беше една каша на фона на разкошното раждане, което имах. Мислехме си как ще бъдем заедно на раждането на дъщеря ни – и бяхме. Бяхме ангажирали самостоятелна стая, за да може като семейство да посрещнем детето и да бъдем заедно още в първата му нощ… Но това не се случи.
Бяхме едно много, много тъжно семейство, което не знае какво става.
Тръгнах да питам, обикалях неориентирано и се чудех към кого да се обърна. Казаха ми, че бебето е настанено в неонатология, да не се притеснявам, че всичко е наред и ще ми я дадат утре сутринта. Не мигнах цялата вечер, не ми даваха да видя детето, нещо не беше наред.
На сутринта влетях в неонатологията – без да звъня, без да си сложа маска или защитно облекло, без да се дезинфекцирам. Не знаех, че има процедура и може да се влиза само в 13:00 ч. Просто влязох и тя беше точно срещу мен. Цялата овързана в кабели, набодена със системи и спеше… Тогава всичко в мен просто се счупи. Беше се родила в осмия месец, 2350 гр., и се водеше най-ниската степен недоносени, но е била с възел на пъпната връв, не е можела да диша и дробовете ѝ все още не бяха готови. Не можеха да ми кажат кога ще може да диша сама, не знаеха кога ще я изпишат, сякаш никой нищо не знаеше.
Две седмици остана в неонатологията. Две ужасни, дълги, отвратителни за нас седмици. Помолих да ме изпишат още на втория ден, защото не ме пускаха така или иначе при нея.
Нямаше цветя, нямаше усмивки, нямаше празник. Бях извършила цяло геройство, а все едно нищо не се беше случило. Нямаше поздравления, нямаше и защо.
Дори не смеехме да се похвалим, че съм родила, просто от суеверие. В такива моменти човек се хваща за сламка дори. Плачех денонощно, ходех по няколко пъти на ден до болницата, за да използвам помпата за кърма и да нося и малкото капчици, които успявах да изцедя. Чаках точно по обед с всички останали родители на този така омразен шести етаж, да излезе някой и да каже нещо. Понякога ни пускаха, имаше и дни, в които не ни пускаха заради грипна епидемия. Докато седях пред неонатологията я чувах как плаче. Знаех, че е тя, сигурна бях. Не я бях взимала, не бях я гушкала, но знаех, че е моето дете. Измъчвах се, че не съм добра майка, че не съм успяла да я износя, че детето ми е било без майка през първите две седмици от живота си. Молех се на лекарите да ми кажат КОГА ще я изпишат, КОГА ще ми я дадат, но решенията се взимаха ден за ден. От 24 часа в денонощието може би около 20 минаваха в плач.
В отчаянието си със съпруга ми отидохме на църква, да помолим да ни прочетат молитва. Попаднахме на прекрасен поп, и докато ни четеше, аз плаках сякаш безкрайно. Странно как човек се сеща за Бога само когато има нужда и когато му е най-тъмно на душата… И дали е съвпадение или не, на следващия ден ни казаха, че най-накрая ще изпишат Бела.
Помня как отидохме с торта с надпис „Благодаря ви, че ме гледахте“.
Бях толкова благодарна на всички в неонатологията, които бяха майки на детето ми, докато си нямаше истинска майка.
Никога няма да си простя, че Бела остана без майка в онези две седмици и си обещах, че няма да се отделям от нея. Така и стана – вече е почти на 5 години и не сме се разделяли нито за ден, не знам дали някога изобщо това ще се случи.
Когато всичко отмина, когато месеците започнаха да се търкалят, аз някак успях да се събера. И тогава се замислих – всъщност никой не ми донесе дори едно цвете. Бях станала майка, а това някак остана в пространството незабелязано. Споделих на майка ми и тя веднага пристигна с огромна бяла орхидея – бяла, да е на Бела. Сега, за второто ми раждане, първата ѝ работа беше да ми купи орхидея, за да може да запълни тази липса, която изпитах тогава. На изписването на Борис мъжът ми дойде с три пъти по- гигантска бяла орхидея, която стига почти до тавана, защото знаеше, че ми е важно.
Някои ще се зачудят как е възможно в такъв момент човек изобщо да се замисли за цветя. Но всъщност когато преминаваме през крайно лоши етапи, ей такива малки неща оставят най-големите празноти. Сега двамата ми най-ценни хора ми подариха цвете. Огромни, разкошни, пищни цветя! И съм щастлива.
Бела днес е едно голямо момиче – тежи 20 килограма, почти на 5 години е, доста по-висока от връстниците си – здрава, любопитна, много емоционална и гръмогласна. Орхидеята, която майка ми подари за нея, все още е жива и богата на цветове. А аз ще дам всичко от себе си, за да съхраня тези две орхидеи, на Бела и на Борис, възможно най-дълго.
С времето тъгата започна да избледнява. Все още не съм го преживяла и надали ще успея докато съм жива. Но тя е прекрасна и е до мен! Това е най-важното, всичко друго е без значение.