През какви чувства преминават бащите след едно преждевременно раждане? Обикновено вниманието на всички е насочено само към бебето или бебетата, които се борят за живота си в интензивното неонатологично отделение, и към майката, за която бременността е приключила неочаквано и травмиращо. Но често бащата е първият човек, който вижда хоспитализираното бебе, той получава информация за състоянието му и за състоянието на майката. Той предава тази информация на близки и роднини, поема грижите за другите деца в семейството, ако има такива. В тези моменти трябва да е опора за партньорката си и вероятно дори да продължи да работи… Във всичко това, той обикновено остава сам, въпреки че е тревожен и объркан.
С този текст, Карл Макдоналд, писател и копирайтър и баща на преждевременно родени близнаци, иска да привлече вниманието върху преживяванията и емоциите на татковците на недоносени бебета.
Всичко се случи толкова изненадващо.
Бяхме си легнали преди около час, когато жена ми отиде до банята. Разбудих се леко от ставането й, но когато се върна от банята веднага разбрах, че нещо не е наред. “Не се притеснявай, но водите ми изтекоха”, каза тя. “Не е възможно”, казах. “Ти си само в 27-а гестационна седмица”.
Но нещо определено не беше наред. Позвънихме в болницата и ни казаха да отидем там възможно най-скоро.
Веднага я преведоха в родилно отделение, където армия от сестри, лекари и акушери за почнаха да ни успокояват, но тревогата ни растеше.
Потвърдиха, че раждането е започнало, а контракциите зачестиха толкова бързо, че беше ясно… че стана ясно, че ще станем родители 13 седмици по-рано от очакваното. Страхът ми нарастваше и по лицето ми избиха капки пот, а от уплашеното изражение на лицето на жена ми ясно личеше, че тя също е в подобно състояние.
Няколко кратки часа по-късно (които се усетиха като минути) и нашият свят се преобърна.
Синовете ни близнаци се родиха с разлика от 50 минути, като всеки успя да изплаче тихо, преди да бъде отнесен в интензивната неонатология и да бъде свързан към машини, за да се поддържа дишането. Тези няколко секунди бяха единственият път, когато видях лицата им без тръби и жици в продължение на седмици.
По-късно вече стоях сам и ги гледах как стоят в кувьоза.
“Може да ги докоснете”, каза акушерката.
Мога ли? Разбира се, че исках да ги докосна, да ги гушна и да им кажа, че всичко ще бъде наред, въпреки че не знаех дали ще е така. Кожата им беше полупрозрачна, бяха толкова малки и крехки. Не можех да откъсна очи от тях, но не изпитвах радост и щастие.
Реших се да пъхна само пръста си в кувьоза, а той беше толкова голям, че изпълни целите им длани. Преди това имаше едва доловими признаци на живот. До момента, в който и двамата обвиха пръстчетата си около моите пръсти – първият сигнал, че ще трябва да се борят, за да преминат през всичко това.
Нямаше много време да осъзная какво се случва преди да прехвърлят синовете ни в специализирана болница, заедно с жена ми в линейка. Аз ги следвах с колата.
Нашите синове получаваха удивителни денонощни грижи, докато машините бипкаха непрекъснато. Този шум ме изнервяше, но сестрите всеки път ме успокояваха, че всичко е нормално.
Изобщо не спах през първата нощ. Как изобщо можех да спя, след като не знаех дали синовете ми ще оцелеят?
Бяхме предупредени от консултант, че ще има добри и лоши дни. Предстои ни дълъг път и шансовете за оцеляване на момчетата са 80-90%, каза той. На пръв поглед доста добри шансове, но не забравях и останалите 20% вероятност да не оцелеят.
Отношението към жена ми се промени. Знаех, че трябва да съм силен, за да й помогна, но не успявах да я утеша. Моята лоялност и любов изведнъж бяха разделени между трима души и аз се концентрирах върху синовете ни.
Още в първите дни скенерът на мозъка показа, че едно от момчетата има кръвоизлив, което може да попречи на развитието му. Жена ми се разстрои неутешимо, а аз отново не знаех как да я успокоя. Исках повече от всичко на света да я прегърна и да й кажа, че всичко ще бъде наред. Беше много трудно да гледам нейната мъка и да не знам как да й помогна.
Вместо това аз просто замръзнах. Ще се промени ли живота ни? Ще оцелее ли? Напуснах стаята и заридах неудържимо.
Всеки ден носеше нови предизвикателства – кръвопреливане, инфекции, сърдечни заболявания. През цялото време копнеехме просто да ги подържим. Минаха шест дни, преди да ни се даде възможност за първи истински контакт, въпреки че беше ограничен до стол, заобиколен от жици и тръби.
Борехме се с чувствата, за да се примирим с положението, в което се намирахме. Сесията за консултиране ни помогна да осъзнаем, че нещата ще се подобряват, а медицинските сестри ни предлагаха подкрепа и ни успокояваха, докато се грижеха за нашите бебета.
Връщането на работа беше огромен проблем. Не можех да понеса да не съм до децата си. Работодателят ми прояви достатъчно разбиране, за да предложи допълнителен отпуск към отпуска ми за бащинство.
Постепенно синовете ни започнаха да се подобряват. Бяха прехвърлени обратно в нашия град и след девет седмици най-накрая ги прибрахме вкъщи. Но нещата не станаха много по-лесни. Травмата от раждането беше заменена от мъчението на безсънните нощи и съпътстващото ги изтощение.
Беше ми много трудно, но знаех, че трябва да бъда силен, така че заглуших емоциите си, оставяйки ги да тлеят вътре в мен.
Хората постоянно ми казваха колко добре се справям, но вътрешно се чувствах сякаш потъвам. Един ден получих паник атака на работа, но никой не разбра. Заключих се в банята, докато се съвзема.
Вкъщи отношенията ми с жена ми бяха напрегнати. Разговорите почти липсваха, а постоянно се обвинявахме взаимно. Не трябваше ли това да е най-щастливият момент? Преломният момент настъпи, когато личният ни лекар предложи да отидем на специалист. Бях диагностициран с депресия и ми предписаха лекарства.
С времето разбрах, че е нормално да не се чувстваш добре. Да стана баща е най-великото нещо на света, но и най-трудното. И дори понякога да се чувствам самотен, аз знам, че не съм сам. Аз съм един от хилядите родители, които преживяват травмата да приемат децата им в неонатологично отделение всяка година.
Видях колко травмиращо може да бъде раждането за майката. За щастие жена ми се подобрява с всеки изминал ден и подобряването на психическото ни състояние помага и за закрепване на отношенията ни, които бяха разклатени от травмата.
Знам и как как внезапното преждевременно раждане може да повлияе на един баща. Това ме накара да осъзная, че не мога да се справя с всичко сам.
Хиляди мъже преминават през подобна ситуация. Искам да знаят, че е трудно, и е напълно нормално и бащата да се чувства уязвим.
Борбата за живот на синовете ми е това, което ме движеше и продължава да ме кара да не се отказвам.
Момчетата вече се справят страхотно и засега имат много малко признаци, че са били недоносени. Аз се чувствам по-щастлив и приемам предизвикателството на бащинството. Все още е трудно, но е предизвикателство, от което няма да се откажа.
Благодарение на дарители, Фондация “Нашите недоносени деца” осигурява помощ и подкрепа за родители чрез Група за подкрепа и взаимопомощ, ако бебето ви е още в болница, Група за подкрепа и взаимопомощ, когато бебето ви е вкъщи, Група за родители на деца с увреждания, както и Подкрепа за родители, преживели загуба, като срещите, водени от семейния психотерапевт Ния Коновска, са безплатни за семействата. Може да се включите в тях по всяко време, като попълните формата в линковете.
Превод за Фондация “Нашите недоносени деца”: Виктория Лилянова
Източник: www.huffingtonpost.co.uk