Интензивното неонатологично отделение не е военна зона – как тогава раждането на недоносено дете може да причини постравматичен стрес?
За да разберем как травмата рефлектира върху нас, от голяма помощ е познанието за това как функционира паметта ни. Историята също може да ни е от полза. А, според мен, най-съществени за този процес са разказите за отделни лични преживявания.
Ще споделя с вас моята история. Около 8 месеца след като оцелелият ми близнак – Елиът, роден в 26 седмица, беше изписан от неонатологичното отделение трябваше да го заведа на преглед в отделението за проследяване на високо рискови деца. В същата тази болница, където където Елиът, и за кратко – неговият брат Уилиям бяха обгрижвани.
Прекарвах часове всеки ден във въпросната болница – в продължение на три месеца. Докато моите сладки момчета бяха в неонатологичното интензивно отделение, аз измислях стратегии за скриване на моите емоции от служителя на паркинга, когото виждах всеки ден. Само аз си знам какво наистина ставаше вътре в мен: какви силни и страшни емоции бушуваха дълбоко под повърхността на моята дежурна усмивка или пуст поглед, докато преминавах през този паркинг в продължение на три месеца! Светът ми беше разбит, сърцето ми – съкрушено, загубата (на единия близнак) отваряше дълбоко в мен тъмна бездна. Бях ядосана, бях уплашена, бях опустошена, животът ни се беше преобърнал по непредсказуем начин… и в един ужасен миг със съпругът ми прекарахме цяла нощ будни, държейки красивото ни момченце, докато умираше.
След като той почина, напуснахме паркинга. Защо споменавам паркинга, ще стане ясно по-късно, разбирам, че в момента не звучи логично споменаването му.
Но да се върнем на въпросния ден, 8 месеца по-късно, когато водех Елиът на контролен преглед. Имаше някакви ремонти в болницата по това време и вместо да шофирам по обичайния път, който ползвах, за да стигна до клиниката за проследяване на рискови бебета, трябваше да мина през паркинга на неонатологичното интензивно отделение. Миналото започна бавно да ни връхлита. Попаднали в задръстване, в което колите едва се тътреха, емоциите ми излязоха извън контрол. Започнах да се чувствам силно развълнувана. Сълзи замъглиха очите ми, връхлетя ме непоносима скръб.
Беше ми повече от ясно, че трябва да направя всичко възможно Елиът, който спеше в столчето си на задната седалка, да не усети нищо от моето особено емоционално състояние. Не знаех какво да правя, освен да си повтарям като мантра: „Ние сме в тук, ние сме в тук, ние сме в тук“. Знам, че няма никакъв граматически смисъл в това изречение, но… гледах дърветата, броях колите, дишах дълбоко и повтарях: „Ние сме тук, ние сме тук, ние сме тук.“ Това беше единственият начин да не рухна тотално емоционално в почти неподвижното пътно движение в Станфорд, при това с моето сладко бебе, спящо на сантиметри от мен.
От практиката ми като специалист, а и от срещите с други майки и татковци, установих, че много от родителите, чиито деца са били задълго в неонатологично отделение, споделят за подобни преживявания, типични за посттравматичния стрес. На някои от тях тази диагноза е поставена от терапевт, други са се диагностицирали сами след като са търсили информация в интернет (помощ д-р Гугъл!), други се интересуват от темата, тъй като емоционално им състояние не е съвсем наред – често дори години след преживяванията им, свързани с интензивното отделение.
Ето кратък лист от термини, които са били използвани, за да се опише този феномен, най-вече в западната култура, през последния век: „шок, получен на бойното поле“, „истерия като от влакче на ужасите“, „военна невроза“, „изтощение“, „умора от битката“, „сърдечна невроза“… и от 1980 година – „посттравматично стресово разстройство (PTSD)“.
Какво общо имат всички тези термини с това да си родител на дете в интензивно отделение? Как е възможно родители, които са преминали през травматично раждане и децата им са били продължително време в болница, да развият същите симптоми на травма, както някой, който е преживял война?
Смята се, че произходът на явлението, което сега наричаме посттравматичен стрес, е в годините след Първата световна война, когато хората започнали да забелязват, че тези, които са били на фронта, се държат по начин, който изобщо не е бил характерен за тях преди войната. Войниците често развивали проблеми с пристрастяването, изглеждали дистанцирани от семействата си, често били раздразнителни, понякога без никаква видима причина. Нещата, които преди войната им действали успокояващо, вече нямали този ефект върху тях. След войната във Виетнам, броят на сражавалите се, засегнати от този феномен, скочил до небето.
Около 70-те и 80-те на миналия век, психолози започнали да забелязват, че жертвите на насилие, побой, изнасилване също проявяват подобни симптоми. В крайна сметка те забелязали че млади хора, подложени на насилие като деца, имат подобни симптоми, макар и по различен начин. Психолози и учени се заели да проучват начина, по който травмата се отразява на мозъка. Американската асоциация по психология се опитала да дефинира общо разстройство, така че клиницистите да имат ясен начин за лечение на състоянието. И така през 1980 година се ражда терминът посттравматичен стрес.
Изследването на паметта е малко спорно (нож с две остриета) и искам да подчертая, че аз не съм експерт в тази област. Въпреки това наскоро излязоха някои невероятни изследвания върху травматичната памет, които могат да ни помогнат да разберем начина, по който спомените оказват влияние върху нас, когато преминаваме през някаква криза. Хората сме програмирани да помним нещата, които ни причиняват болка или вреда. Нещата, които причиняват страх, са запечатани на подсъзнателно ниво в мозъците ни и това са най-важните неща, които трябва да помним. Подсъзнателно тези спомени се съхраняват и в мозъка, и в тялото с цел да обезпечат нашето оцеляване.
Докато сме в неонатологичното интензивно отделение заедно с нашите бебета, всеки ден се сблъскваме с живота и смъртта. Натикани сме в един нов свят, който не можем да разберем – нови хора, нови думи, важни решения. Ярки светлини и бипкащи аларми ни напомнят непрекъснато да проверим състоянието на децата ни, да се уверим, че са добре. Безпомощни сме за каквито и да било важни интервенции и сме принудени да вярваме на други хора, които се грижат за нашите деца. Познатата фраза „това е като влакче на ужасите“ е позната на повечето родители на недоносени деца, които до болка добре знаят, че не може просто да вярваш, че „нещата вървят добре“, а трябва да приемеш, че във всеки един момент, положението може драстично да се влоши. Срам и вина са обичайни чувства, които изпитват майките и бащите на недоносени деца, дори когато са напълно незаслужени. По силата на необходимостта, нашите мозъци запечатват тези спомени безкомпромисно. В момента, в който сме с децата си в интензивното отделение, е логично да се безпокоим, да бъдем свръхнапрегнати в старанието си да знаем всичко, тревожни и фокусирани върху оцеляването на децата ни.
Ами ако ви кажа, че разновидностите от емоции, описани по-горе са до една изброени в официалната диагноза посттравматично разстройство?
Това, което се случва с травматичните спомени е, че често поведението, което развиваме, за справяне в момент на травма, става неизползваемо и понякога дори омразно. Ние се борим, когато мозъкът ни прибягва до използването на тези начини за справяне, дълго след като травмата е приключила. Събуждаме се посред нощ, в параноя дали бебето ни все още диша. Всяко важно постижение на детето ни се превръща в източник на безпокойство, като всяко отклонение от това, което се очаква, би могло да означава, че нещо не е наред с развитието му. Държим се раздразнително със съпрузите си, нещата, които сме свикнали да правим, вече не са ни така приятни, изолираме се от приятелите и семейството си. Някои хора развиват някакъв вид зависимости. Най-невероятното събитие в живота ни – раждането на детето ни, всъщност се превръща в източник на тревога и непредсказуемост.
Разбирането на ефекта на травматичните спомени може да е съществено за възстановяването ни от стресовото изживяване. Не съм застъпник на излишното слагане на диагнози или дори използването на един термин, описващ ефектите на различни видове травма (това се проявява при хора, вариращи от ветерани, хора, които оказват първа помощ на жертви на насилие, младежи, жертви на злоупотреба родители на недоносени деца), но това помага да разбереш, че не си единственият, който се сблъсква с подобни сериозни предизвикателства. Разбирането на травмата може да те освободи и да ти покаже по един красив начин, че да си простиш е нормално и ти помага да продължиш напред.
За Авторката: Кара Уалин е майка на недоносени близнаци, както и лицензиран брачен терапевт в Калифорния. Тя започва проекта NICU Healing, за да помогне на родителите на недоносени деца да се справят с травмата.