Сутрините започват с аларма. Но не тази на телефона, а другата — тази вътре в мен, която знае, че денят ще започне със закъснение, шум, препускане.
Едното дете се събужда, още преди да си поема дъх. Малката му ръчичка ме грабва за ръкава и с очи, които още не могат да кажат „добро утро“, а вече иска всичко: закуска, прегръдка, внимание, обуване, успокоение. Другото, тотално отказва да стане и да се приготви за деня.
В този час съм два свята — част от себе си, която иска да остане в леглото, и част, която тича в паника из кухнята. Приготвям сандвичи – различни закуски за различни предпочитания и нужди, избърсвам разлятото мляко на плота и чувам как тези чорапи не си отиват с единствената изгладена тениска в момента, по която също има мляко.
Кучето лае, телефонът вибрира на плота, а аз в този хаос се опитвам да си спомня дали си пих кафето или просто го държах в ръка.
Обличам се между две караници кой с какво ще е обут, и пак тичаме — към яслата, към градината, към някакво подобие на деня, който ми казват, че е „нормален“.
После работа – уж професионален ден, а всъщност второ бойно поле.
Петстотин отговора на имейли. Срещи. Изисквания. Усмивки, които не съм сигурна дали ми принадлежат. И мисли, които се прокрадват между задачите: “Как са децата ми?, Как съм аз?, Сложих ли резервните дрехи в раницата?, Целунах ли ги, преди да тръгна?“
Вечерта не идва с мир. Тя идва с друга умора.
Прибирам се с надеждата за малко тишина, но ме посрещат отново нужди — техни и мои. Довършвам вечерята на автопилот. Сгъвам дрехи, без да помня коя купчина за кого е. Гласовете им звучат някак далечно. Казвам “след малко”, дори когато знам, че „малкото“ няма да дойде.
Тук не съм служител, но съм главен готвач, перач, слушател, вестител на „не може сега“, и понякога, ако остане време — просто един човек, който се надява да не повиши тон, да не избухне, да не се счупи.
А понякога избухвам. Понякога се счупвам.
Повтарям си – такъв е животът. Докато не започнах да се изгубвам. Докато не започнах да се плаша от собствения си тон. Докато не усетих, че стоя в банята седнала на тоалетната чиния, просто за да се скрия за 10 минути.
Не съм лоша майка. Просто съм уморена. И сама. Понякога сама в шумната къща.
Най-болезненото е не, че не обичам децата си.
А че често не присъствам за тях.
Гледам ги как ми разказват за нещо велико в техния ден, а в главата ми върви списък със задачи. Гушкам ги, но мисля за прането. Там съм, но не съм.
Счупена ли съм?
Този въпрос и изтощението ме накараха да потърся помощ – професионална.
За разговор, в който не се преструвах. В който си позволих да бъда не родител, не партньор, не служител… а просто човек.
Тогава разбрах: не съм провалена. Просто съм изтощена. И заслужавам подкрепа.
И срещите ни продължиха.
Оттам тръгна промяната. Не внезапна, не магическа, но истинска.
Започнах да избирам.
Да присъствам. Да се вслушвам. Да си давам време. Да питам: “А как съм аз днес?“
И вече знам — не мога да дам на децата си целия свят. Но мога да бъда техният свят в моментите, когато сме заедно.
Мога да не бързам, когато обуват чорапите си наобратно.
Да ги чуя, дори когато говорят едновременно.
Да се усмихна, когато ме прекъснат в средата на изречението.
И ето ме тук сега.
Да напиша това.
Като извинение.
Към себе си — за всичко, което съм потискала.
Към децата си — за всичко, което не съм видяла, докато съм бързала.
И днес спирам в онези връхлитащи мигове.
Не от каприз, а от нужда.
Към себе си. Към децата ми.
Да не чакам децата ми да пораснат, за да ги видя. А да ги виждам сега.
В най-истинските им форми — докато още искат да ми разкажат деня си, да ме гушнат, да заспят с мириса на мен.
Защото времето не чака.
Но аз мога да спра. Да избера. Да се върна.
Назад — към себе си.
Напред — заедно с тях.