Дали наследствеността и/или недоносеността са причината за ADHD при моите тризнаци?

Дали наследствеността и/или недоносеността са причината за ADHD при моите тризнаци?

“Забавление по три!” Майка на тризнаци се пита дали гените и преждевременното раждане може да са причина за ADHD при трите й деца? Или причината е постоянната интеракция помежду им?”

“Тройна, хмм.. радост“

Не бях най-спокойната майка, но кой може да ме обвини? С тризнаци ми беше трудно дори да си поема дъх. Oтне известно време и да дойдат притесненията – не и преди Лили, Макс и Сам да станат на три години и половина.

Един неделен следобед приятелят на децата ми, ще го наричам Хуан, дойде с родителите си на гости. Половин час четирите деца не спряха да лудуват. След това, докато децата ми продължаваха, Хуан седна да си играе с фигурки за обзавеждане, които бях прибрала в стара кутия за обувки. След 10 минути забелязах, че той е направил малка всекидневна с диван, лампи и „дядо“, седнал на малкия си люлеещ се стол.

Бях зашеметена. Никога не бях виждал децата ми да се увличат съсредоточено в такъв тип подредена и организирана игра. Наистина ли дете беше направило това? Хуан – единствено дете, по-голямо от моите с три месеца, ли беше преждевременно развит? Или нещо не беше наред с моите?

В наблюдение на признаци за тревога

Започнах да наблюдавам тризнаците, надявайки се на признаци на организирана игра. Първоначално бях облекчена. Лили, Макс и Сам не просто се боричкаха безмислено. В тяхната игра имаше логика – виждаха се преговори и динамично, творческо сътрудничество. Още по-добре – макар че играта им често пораждаше съперничество и гняв, тя също толкова често пораждаше приповдигнато настроение и смях.В продължение на години любимито им занимание беше сложната детска кухня на предната ни веранда. Печката, тенджерите, ястията и фалшивите храни се превръщаха в ресторант, който естествено търсеше сервитьори, готвачи и клиенти. Макс пъхваше бележник в джоба на сините си рипсени панталонки, размахвайки молив, за да записва поръчки (и да издава билети за паркиране в свободното си време). Когато Лили не слагаше храна в чиниите като буйна готвачка в заведение за бързо хранене, тя нареждаше пластмасови чаени чаши на малките си кукли. Сам, понякога в ролята на готвач, но по-често в ролята на клиент, шумно се преструваше, че консумира кулинарните творения, а понякога настояваше келнерът да върне поръчката му в кухнята.

Зарадвах се, когато видях, че играта им не беше изолирана само за тях. Моето трио умно въвличаше и другите. Децата, идващи на гости, бяха включени в играта като клиенти или готвачи. Възрастните винаги бяха понижавани до статус на клиенти, като децата се грижеха за всяка тяхна прищявка.

Нито миг спокойствие

И така, въображението на децата ме успокои, че са добре. Но все пак виждах признаци на неприятности. Лили, Макс и Сам рядко си даваха дори миг спокойствие, за да се включат в тиха, съзерцателна дейност.

Имаха под ръка творчески комплекти, но никой не се заседяваше достатъчно дълго, за да рисува, оцветява или моделира. Никой не направи царство от плюшените си играчки или пък въображаеми светове с фигурките си на Playmobil.

Когато Лили се опитваше да построи нещо с кубчета, Макс „случайно нарочно“ ги събаряше. Когато Макс вземеше парче тебешир и се приближаваше до черната дъска, Лили се завърташе около него, изкушавайки го да я гони, вместо да рисува. Сам можеше да си седи насред екшъна, взирайки се в книга с картинки. Без да обръща внимание на урагана около себе си, той вдигаше очи, зашеметен, за да разбере, че е време да се скрие.

Докато им четях всяка вечер преди лягане, и тримата се търкаляхa на пода и пързаляха по дивана. Някакси всеки успяваше да отговори на въпросите ми по това, което бях прочела.

Най-накрая – диагноза

Когато започнаха началното училище, беше ясно, че нещо не е наред. Знаех колко забавни и умни са децата ми, но в училищната им работа нямаше нито остроумие, нито интелигентност. Те бяха дезорганизирани, губеха неща и не можеха да подредят мислите си, за да пишат последователно. Не можеха да седят неподвижно в клас, да си водят записки, да отсеят основните идеи в прочетени текстове, както и да изчакат реда си да говорят.

Консултирах се с невропсихолог. Със сигурност тестовете разкриха, че и тримата имат синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност (ADHD/СДВХ) и че Лили също е с дислексия. Защо не бях разбрала? Трудно беше да се каже, че има нещо по-особено с някое от децата, когато и трите имаха същия синдром. Докато се мъчехме да се примирим с диагнозите, Лили зададе въпроса за милион долара: „Дали защото сме тризнаци, при нас има толкова много … неща?“. Бяха ли уврежданията свързани с факта, че са тризнаци … или просто лош късмет?

Въпросът на Лили ме подтикна да чета за ADHD. Разбрах, че недоносените бебета са много по-склонни да развият ADHD и че тризнаците са по-склонни да се родят преждевременно. Така че, в известен смисъл, фактът, че са тризнаци, ги предразполага към ADHD. Също така научих, че ADHD е до голяма степен наследствен. Проучвайки нашето родословно дърво, идентифицирах няколко предци, които изглежда са имали недиагностициран ADHD.

И все пак, въпреки наследствеността и преждевременното раждане като ясни причини, не можех да не си задам въпроса, каква роля е изиграло „отглеждането“ в развитието на децата ми. ADHD се отнася до начина, по който мозъкът реагира на външни стимули. Тъй като Лили, Макс и Сам се бяха пре-стимулирали един друг още от зачеването чрез постоянната интеркация помежду им, се чудех, дали истинският „дефицит“ не идва от факта, че никога не са усещали живота спокойно и тихо, никога не са били сами.

Приемане на диагнозата

В крайна сметка реших, че не мога да отговоря на въпроса на Лили. Трябваше да гледам на съюза на Лили, Макс и Сам като източник на сила и да се тревожа по-малко за относителната им неспособност да играят (или да работят) сами тихо.

Докато със съпругът ми си скубехме косите, един ден вдъхновението пристигна в огромна кутия фигури на Playmobil, която бях поръчала от eBay. Извадих кутията по време на виелица и построих цирк. Само за минути, и трите деца бяха привлечени от мрежата и трапеца. Часовете излитаха, докато те се съсредоточаваха и стигнаха до вида игра, с която Хуан се занимаваше като тригодишно дете. „Само ако можеха да правят това в училище“, казах на съпруга си. „Точно!“ – каза той, смеейки се.

Тогава се заехме сериозно. Открихме училища, които позволяват на децата да разчитат на динамиката, която са показали от самото начало. Те учат в малки класове, където учителите им насърчават сътрудничество, преговори, оживен дебат и участие в практически групови проекти.

В тази обстановка Лили, Макс и Сам остават фокусирани. Те са мотивирани да работят усилено и да използват организационните стратегии, които специалистите по обучение предлагат.

По ирония на съдбата децата правят това в три отделни училища, където са част от различни групи.