Защото сме семейство

Защото сме семейство

Думата “семейство” носи в себе си особен заряд. За нея не може да се научи от справка с тълковния речник. Ние изграждаме комплексната си представа за това какво е семейство на база на личните си преживявания, когато самите ние сме били деца в “първичните” си семейства, от приказките, които сме слушали, филмите и литературата, както и от наблюденията върху семействата около нас. Но в нашите лични дефиниции често отсъства реалността. Например, наблюденията ни върху “първичното” ни семейство са били от позицията на дете, а за щастие светът през детския поглед е място на неограничени възможности, приказни герои, дъги и еднорози. Приказките, които сме чели като деца обикновено следват общата рамка, в която принцът и принцесата преодоляват различни трудности и накрая вдигат голяма сватба, където три дни всички яли, пили и се веселили. Незнайният автор услужливо е пропуснал да ни каже какво всъщност се случва след като двамата влюбени казали “Да” и особено след като се появили малките им деца. Обобщил го е в “и заживели щастливо до края на дните си”, но как точно е оставено на бурното ни въображение, което с охота рисува идилични картини. Така порастваме с натрупаните си представи, а понякога и разочарования, получени от детството, както и с огромните мечти и вяра в щастливия съвместен живот от приказките, за да попаднем в реалността.

Да, за всеки от нас реалността е различна от фантазията и е добре да можем да ги разграничим, но и не трябва да забравяме, че понякога именно различният поглед  може да ни измъкне от привидно нерешимите в реалността ситуации. 

И така нека се запитаме как всъщност виждаме семейството и себе си, като част от него?   

Поглеждайки семейството като цялост, като една обособена система, в която всеки член има своето уникално място и изпълнява значима за цялото функция, ние можем да добием една съвсем различна представа за случващото се в границите му. Например, когато в едно семейство възниква проблем, на човек му се иска да посочи с пръст и да изведе виновник. Някой, който да поеме цялата отговорност за случващото се – но дали това наистина е така? Представете си например едно дете, което боледува често. Дали това е личен или фамилен проблем? Ако се замислим над симптома “болест” и до какво води той, може например да предположим, че благодарение на него, родителите полагат грижа и най-вероятно концентрират съвместни сили в името на това да излекуват болестта. Ако тези родители по принцип са започнали да се отдалечават по между си и да имат явни или скрити конфликти, симптомът “болест” е много вероятно да ги сближава и по този начин, семейството да остава цяло. Това, разбира се, може и да не е така, но различната призма може да ни помогне да разпределим отговорността и да видим скритите смисли на случващото се. Разбира се, когато човек е погълнат от една ситуация, погледът от страни може да се окаже сложен или невъзможен. 

Има един аспект на семейството, който лично за мен е особено интригуващ и това са отношенията – дълбоко и обширно море от изказани и неизказани усещания, взаимовръзки и преживявания. Интересното е, че често именно там, където би следвало човек да се чувства най-защитен и обичан, отношенията могат да бъдат най-трудни и сложни. Това дава на семейната система статут на истинско училище за всеки неин член. Място, където с ежедневното общуване и в ситуации от различен характер да тестваме своето търпение, мъдрост, подход, знания.. Това разбира се означава, че да бъдеш част от една семейна система е както много подкрепящо и защитаващо, така и предизвикателно. Къде остава тогава нашата мечта за съвършеното семейство – онова, в което партньорите се разбират, роднините помагат по точния и поискан от нас начин, а децата са изпълнителни, послушни и винаги щастливи и оценяващи родителските ни грижи? Много често онова, което подхранва нашата илюзия за съвършено семейство е и фактът, че сме склонни да сравним вътрешността на своето семейство с външната обвивка на другите семейства, с представата, която те са създали у нас. Разбира се не е етично да се успокояваме от това, че и другите имат своите неволи, но това човек да има по-адекватни очаквания може да има ключова роля в решенията и изборите, които предстоят.

Нека погледнем към християнския празник “Благовещение” и част от посланията в него. Архангел Гавраил се явява на Дева Мария, за да и извести, че ще роди от плът и кръв сина на Бог, Иисус. Зад радостта и щастието от появата на дете стои и огромната отговорност, както и болката от трудностите и изпитанията. Благословията на живота върви редом с безкрайните ни житейски уроци.

Важно е да разпознаем, че появата на дете събужда палитра от емоции и чувства, страхове и надежди, както и че тя променя познатото до сега – онова, което предстои е необятна вселена от възможности, а за тяхното разгръщане много неща зависят от нас, но не всичко.

Много двойки не осъзнават, че появата на едно дете далеч не е онази идилична фантазия за безбрежна радост, сплотяване и постигане на пълна цялост. За да се появи детето, системата на семейството трябва да се счупи, за да освободи мястото на новия член и съответно да бъде съградена наново – с новите отговорности, динамика и отношения. Всичко това ни подсказва, че става дума за полагането на значителни усилия от партньорите, в които ще бъдат впрегнати техните личностни качества и капацитет, за да бъде новата система хармонична и продуктивна за всички участващи в нея. За радост, създаването на потомство е инстинкт, който ни помага въпреки трудността да продължим и да изберем живота независимо от дискомфорта и сблъсъка с промяната. 

И тук естествено достигаме до състава да думата “семейство” – някъде в нея стои “семе-то”, онова, което можем да посеем, пък да видим какво ще покълне. Това, за което пиша е нашата лична отговорност и собственият ни принос към семейната ни динамика и лични отношения. Можем ли да опитаме да видим по-голямата картина на случващото се, както и своята роля в него? Склонни ли сме да видим себе си, като ученици в училището на семейните отношения и това да събужда у нас любопитство, креативност и про-активен подход? Можем ли да погледнем на останалите членове на своето семейство с емпатия – да застанем на мястото на другия, за да разберем какво стои зад дадената дума или постъпка?      


За автора

Ния Коновска е завършила магистърска програма “Артистични психосоциални практики и психодрама” към НБУ с дипломна работа на тема Изследване на психологическия свят на майките на бебета от 0 до 1 година посредством групови практики”. Завършила е и двугодишно обучение по фамилно консултиране към Институт по фамилна терапия – България. От 2017 г. посещава група по психодрама, социометрия и групова терапия, а от началото на 2021 г. и обучителна група, подготвяща психодрама асистенти и терапевти.

Психологическите консултации, които Ния предлага в център „Малки чудеса“ включват:

  • Работа с травмата и болката при среща с неочакваното, страшното и немислимото (за семейства на недоносени деца, деца с увреждания или някакъв вид затруднения и други подобни житейски ситуации)
  • Работа за изграждане на връзка с бебето и опознаване на неговия език
  • Работа за изграждането на подкрепящи семейни отношения
  • Работа в подкрепа на емоционалния свят на жената, станала майка (работа със следродилна тъга и депресия)
  • Работи терапевтично с родители, преживели загуба.

Свържете се с нас, за да получите повече информация и/или да запишете час за консултация на телефон 0887 54 54 46 или от формата долу.