Казвам се Диана и съм майка на три чудесни деца – Александър, Милен и Емил.
Моята първа бременност с термин 14 ноември завърши съвсем неочаквано в предиобеда на 04 септември 2006 г.
През цялата бременност спазвахме съветите на лекарката и ако не броим факта, че бях развила невероятен нюх за миризми и сутрешното гадене (защо ли сутрешно като си беше целодневно) така и не премина, нямах никакви оплаквания или проблеми.
Терминът ми беше определен за 14 ноември 2006 г., а таткото вярваше, че бебето ще го изненада приятно и ще се роди за рожденият му ден в края на октомври.
Но бебето изненада всички, когато на 02 септември (събота) към 8 вечерта ми изтекоха водите. В началото дори не разбрах какво се случва. После паникьосана се обадих по телефона на лекарката, която ми следеше бременността и тя, след като се уточни, че не съм пациентката Х ми каза „Отивай в отделението да те приемат по спешност и ми се обади в понеделник!“.
Влизането в отделението се оказа сериозен проблем поради ред причини. Когато най-накрая заветната врата се отвори, първият въпрос беше: „Кой е лекарят ти и къде са документите?“.
Тук може би трябва да вметна, че лекарката, която следеше бременността не работи в болницата във Враца. (Това има значение за отношението към пациентите, поне в моя град). Притеснена обясних, че документи нямам, защото още ми е рано да раждам и изнервената акушерка ме остави в един кабинет заедно със съпруга ми и тръгна да издирва дежурния лекар.
Той се появи след малко и преди да е успял да отвори вратата вече заявяваше на мен, съпруга ми и акушерката „Това е аборт!“.
После ме прегледа набързо и през цялото време не спря да обяснява как той ще го изроди това бебе, но то няма да оцелее и как е много малко и т.н.
Няма да разказвам как 40-минути двамата с акушерката издирват подпечатана бланка за не знам какво, как нямало да пуснат линейка, как трябвало да звънят на националния консултант, а нулата била изключена (мъжа ми три пъти предложи собствения си телефон за обаждането, но тогава пък заявиха, че консултантът може да не се съгласи да ме закарат в София), обясняваха как нямало линейка и т.н.
В крайна сметка след като вече се стигна до попълването на документите за приема трябваше да кажа къде работя (и този факт явно има значение в моя град) и това изведнъж накара лекаря да се обърне към съпруга ми с думите „Ти имаш ли кола?“ и след утвърдителния отговор последва: „Ако това са моята жена и дете, си взимам колата и ги водя в София в Майчин дом! Това е една голяма сграда до НДК.“ (Нали знаете, че в София има само една голяма сграда! Сега ми звучи смешно, но в онзи момент изобщо не ми беше до смях.)
Докато чакахме съпругът ми да докара колата ми дадоха инструкции в Майчин дом да кажа, че се е случило в София (нещо което не направих, разбира се) и като капак лекарят ми поръча после да се обадя, защото му било интересно дали детето ще оцелее. Как сме стигнали до София със съпруга ми няма да описвам, явно си имаме ангел пазител, защото нямахме проблеми по пътя. Там хората ме прегледаха и настаниха на легло със система за задържане за по-малко от 15 минути без да ме питат къде са ми документите и кой ме праща и защо не си нося багажа за раждане и прочие глупости.
Родих сутринта на 04 септември и от тук започна другата сага с липсата на информация какво се случва с бебето, има ли проблем с него и мен.
Настаниха ме в стая с две други майки, чиито бебета си бяха с тях – не може да се опише усещането, да гледаш как някой прегръща и кърми детето си, а ти да не знаеш какво се случва с твоето.
Разрешаваха свиждане при бебетата за 5 минути всяка вечер в 19,00 часа. 5 минути!
Имате ли представа колко малко е това време, за да видиш детето си – омотано във всички онези животоспасяващи тръбички, в напукания и облепен със скоч кувьоз. Без да можеш да го докоснеш, без някой от лекарите наоколо да отдели 1 минутка да ти каже какво се случва и да ти даде поне малко надежда.
В първата вечер, когато стоях до кувьоза объркана и уплашена, една единствена акушерка ми каза:
„Не бой се виж бебенцето в другия е по-малко и от твоето, а се бори!“
Моето дете нямаше име – само номер бебе № 1101.
Тръгнах си от болницата без дете, още в първия възможен момент, защото така или иначе никой не ми даваше възможност да съм с бебето си!
Още на следващата сутрин след раждането ми донесоха хапчетата за спиране на кърмата, защото „Няма смисъл да я пазиш, не се знае какво ще стане!“.
Благодарение на подкрепата на съпруга ми се реших да се боря за правото да кърмя детето си. Нямаше кой да ми обясни как да се цедя, или как да я запазвам.
На 17-тия ден го преместиха от Майчин дом в отделението по „Неонатология“ на І-ва градска болница. Там достъпът съвсем бе ограничен и за цялото време ни дадоха възможност да видим Алекс само два пъти с хиляди уговорки. Благодарна съм на тези хора, че спасиха детето ми, но не разбирам защо и как се приема за нормално родителите да нямат достъп дори до минимална информация какво се случва с децата им.
Може би вина имаме и ние, че не сме били достатъчно настойчиви, агресивно изискващи или не знам, но все си мисля, че има и по-добри начини за комуникация между лекарите, които спасяват нашите деца и нас – родителите.
Спомням си как завърши първият ми и последен разговор по телефона с отделението в Майчин дом – информация за бебетата се дава само от 13,00-14,00 часа на съответния телефон или във фоайето на първия етаж, ако има кой да отиде на място. Ние не живеем в София и затова в първия ден след изписването се обадих да питам как е бебето ми, а от другата страна една ядосана дама ми изкрещя „Ние информация по телефона не даваме!“.
След ново обаждане, този път от съпруга ми се оказа, че по телефона казват само дали детето е добре и дали наддава. Ако не си минал през това, едва ли можеш да разбереш колко са важни онези 5 грама на ден плюс или минус (още пазя дневника в който всеки ден отбелязвах напредъка или спада в грамовете).
След преместването в І-ва градска на 20-тия ден Алекс направи проблем с дробовете, поради не излекувана инфекция и го върнаха отново в кувьоза. Тогава отново по телефона една лекарка ни каза:
„Обадете се до час! Бебето не е добре, има проблем с дишането и сигурно няма да оцелее!“
Това са 60 минути, които после стават 120 и т.н., докато на третия ден най-накрая той беше вече вън от опасност.
Малкият ни борец се справи с всички трудности без мама и тати и на 24-ти октомври (нашият татко позна, че бебето ще го изненада за рождения ден, макар и не точно както си го представяхме) се прибрахме вкъщи.
Трите дни преди този на изписването бяха поредната преграда – в петък (денят, в който уж разрешаваха свиждане) отидох да видя Алекс в отделението, но не ми позволиха, защото и без това в понеделник сме щели да си го вземем в къщи.
В събота при разговорът за състоянието на бебето отново ни увериха, че всичко е наред и в понеделник се прибира. В неделя казаха да се обадим в понеделник рано сутринта, защото имал анемиямалокръвие – недостиг на червени кръвни телца и/или хемоглобин в кръвта и се налага кръвопреливане (нещо, за което нямахме никаква информация до този момент), а центърът по хематология не работи в почивен ден.
В понеделник още в осем звъннахме, нетърпеливи да си приберем детето, а и двете фамилии чакаха заветното обаждане, че ДА! Вземаме си бебето у дома. Но! Разбира се, както се казва защо да е лесно като може да е трудно.
Последва цял ден на обаждания и уклончиви отговори „Обадете се по-късно!“. Имаше много нерви, сълзи и притеснено чакане.
Най-накрая в осем вечерта се обадих за последен път, за да чуя първо гневното „Кое време е да звъните?“, на което не издържах и си позволих за пръв път да повиша глас и да обясня, че цял ден ми казват да звънна по-късно.
Отново бях нахокана, че не съм разбрала (интересно как да разбера), че са направили кръвопреливането, всичко било наред и утре в 11,00 часа да сме там с дрехите за изписването.
Благодаря на тези хора за грижите за детето ми! Но съм убедена, че има и по-добър начин за комуникация между родителите и лекарите!
Напук на всички предсказания от лекари, близки и познати Алекс изобщо не се чуди какво да прави и засука още с прибирането у дома. Беше невероятно кротко бебе, което в първите месеци само спеше и ядеше.
Първата нощ у дома беше малко проблемна, защото при изписването казаха „Бебето не яде между 12 и 6 сутринта!“, а бебето се събуди в 2,30 часа и всичките ми опити да го накарам да спре да плаче бяха неуспешни (направих всичко, което се сетих – пелени, вода, гушкане) освен едно – да го накърмя, защото не трябва да яде.
След почти двучасови напразни опити да го успокоя, съпругът ми каза: „Това дете е гладно!“ и аз все още не напълно убедена, защото, нали лекарите са казали друго, го накърмих и Алекс заспа блажен. После изчетох всичко възможно за кърменето на поискване и как не можеш да кажеш на бебето кога е гладно, защото личната лекарка беше и все още е твърд привърженик на „Бебето се храни на 3 часа, със 6 часова нощна пауза!“.
Избрах педиатър на сина си, защото поне не ме нарича лоша майка затова, че предпочитам да кърмя пред сока от ябълки. В същото време тя чакаше за всяко нещо мнение на специалистите в София, при които ходехме в първата половин година почти през седмица. Алекс имаше кистакухина, ограничена с капсула и изпълнена с течност или полутечна субстанция. в мозъка и това бе причина за ежемесечната трансфонтанелна ехография докато стана на 1г. и 3 м., когато ни казаха, че всичко е наред.
Достъпът до тази процедура е безплатен по принцип, ако имаш правилното направление издадено от личния лекар. За времето, в което ние ходехме се наложи поне в половината от случаите да върнем неизползвания талон, защото междувременно се е променило изискването за номера на направлението и съответно да си платим посещението.
Може би 40-50 лв. не са много, но на фона на всички останали разходи покрай бебето са сума, която не всеки може да си позволи.
Мога само да благодаря на доц. Емилия Георгиева, която правеше прегледите, за съветите във връзка с развитието на бебето, за насоките как да захраня след шестия месец и за куража и подкрепата за избора ми да кърмя своето дете.
За захранването след шестия месец трябва да благодаря и на публикациите в БГ МАМА и Ла Лече Лига, защото във Враца все още схемата е на 20-я ден ябълков сок, на третия месец зеленчуково пюре.
Благодаря на всички, онези хора, които се грижеха за детето ми! Поверих на лекарите в Майчин дом грижите за раждането и на другите си две деца, но продължавам да съм на мнение, че има и по-добър начин това да се случва. Родителите и лекарите не сме врагове или съперници, а съюзници в борбата за здравето и живота на нашите недоносени бебета.
Нашето бебе № 1101 днес е шестгодишен грижовен батко!
За нас с баща му ще остане вината, че в онези първи дни от живота му не можехме да го прегърнем и да му кажем, че сме тук и го обичаме!
Моето послание към родители на недоносени деца:
Имайте повече вяра в себе си и в силите на вашите бебета! Независимо колко крехки и беззащитни изглеждат малките слънца, те крият в себе си неподозирани сили. И имат огромна нужда от вашата любов и подкрепа!
Какво трябва да се промени в българските болници и неонатологична грижа:
На първо място отношението на лекарите и акушерките към родителите. Да, ние не сме специалисти и задаваме въпроси, които във техните очи изглеждат глупави, но имаме нужда от тяхната компетентна помощ и обяснения за това какво се случва с нас и нашето дете.
