Казвам се Василка и съм майка на две момичета, родени в 27 г.с. Казват се Ирина и Катерина и са родени през 2011 година. Кръстени са на бабите си (малко старомодно!). Момичетата се родиха по около килограм и прекараха почти два месеца в Майчин дом. Трябваше да бъдат стрелци или козирози, но съдбата ми донесе два скорпиона! Изписаха ги на 20 декември и бяха моя най-прекрасен коледен подарък въобще. Прекараха близо два месеца в неонатологията, като за престоя си там неколкократно се налагаше да бъдат “подсещани” да дишат, тъй като правеха дълги дихателни паузи. И двете имаха анемиямалокръвие – недостиг на червени кръвни телца и/или хемоглобин в кръвта и резки влошавания в състоянието. Спомням си, когато се прибрах първия ден сама у дома, седяхме мълчаливо и чувствахме огромна празнота. Много трудно беше и след изписването на децата, когато трябваше да приемем, че ще бъдат с проблеми и по-различни от другите деца. Катерина е с ретинопатияобщ термин за заболявания на ретината и силно увредено ляво око, а Ирина е с детска церебрална парализа (за щастие в по-лека форма). Първата година прекарахме по-голяма част от времето в обикаляне на различни специалисти и почти нямахме възможност да им се порадваме. И сега не спираме да следим състоянието им ежегодно. За щастие децата имат невероятното умение да приемат нещата и да продължават напред.
Всички вие знаете и няма да ви разказвам как минаха тези два месеца в болница за нас, колко пъти ту едната беше “на кантар”, ту другата (та понякога се обърквахме), колко пъти “забравяха” да дишат… И за поледствията няма да ви разказвам подробно, защото повечето от нас не са се разминали. Остана ми и тази горчилка – мисълта, че не можах да зарадвам близките си, че нямаше изписване с цветя и оркестър и сълзи в очите на бабите и дядото. Помня тишината у дома, когато се прибрах сама…
Но истината е, че това отминава. Поне при мен премина.
Първите две години от живота им бяха лекар, рехабилитациякомплекс от медикосоциални средства, насочени към възстановяване на застрашените от инвалидизация лица. Цели се възвръщане на физическите, психичните, професионалните и социалните възможности на болния., лекар, рехабилитация до безкрай. Имам една изписана тетрадка у дома – кой ден при кой специалист и разграфени на две листове, изписани с лекарства под час за едната и за другата. Не успях да им се нарадвам, както другите майки около мен. Може би за първи път почувствах щастието просто да се забавляваме, когато направиха четири години…Макар и малко късно, потърсих психологическа помощ за цялото ни семейство и това се оказа най-полезният ми ход. За нас беше повратната точка, след която започнахме да приличаме на “нормално” семейство.
Но най-важният момент за мен след раждането на децата беше, когато намерих фондация „Нашите недоносени деца“ и момичетата, които са част от нея. Споделените сълзи, тревоги и радости. Това, че мога да бъда полезна макар и с мъничко и да имам възможността да работя в името на това бъдещите недоносени дечица и техните родители да имат поне една идея по-спокоен и по-сигурен старт, ми даде сила да продължа и в личен план.
За това си мечтаех и един ден да имаме едно местенце, един център за недоносени дечица и родители. Който за мое щастие стана реалност. Мечтаех си всеки родител да намери своите момичета и момчета – братя по оръжие, да намери подкрепата, от която има нужда, да има своят един час на мама или на татко, когато ще се посмее, поплаче или сподели. И само си казвах дано! А то взе, че се случи!
А това са моите две маймуни преди и сега! Смисълът на живота ми и всъщност целият ми живот. Днес са вече на големи момичета, ходят на училище, имат си приятелки и си говорят за момчета! Е, майка им пак потрепва, когато звънне телефона, но… това май е неизбежно. Бъбрят безспир (дървени философи, като татко си), карат се коя е принцеса и коя кралица, а после се прегръщат, докато паднат и двете. Е, това беше от мен! Бъдете много здрави и се радвайте на всеки миг!
Василка Терзийска
Фондация „Нашите недоносени деца“