Историята за раждането на Филип и Адриан преплита в себе си най-голямата радост и най-голямата тъга за всеки един родител. Но по своеобразен начин е история на надеждата. И неизмеримата майчина любов. Разказ за това как родителите се сблъскват с немислимото – загубата на дете при раждането и в същото време посрещат още един нов живот, в името на който трябва да продължат напред. И как може да превърнем мъката и спомена в помощ и съпричастност за онези, които преминават през същото болезнено преживяване.
Разказът на Димана достигна до Фондация “Нашите недоносени деца” като предложение да се включим в инициативата “Пурпурна пеперуда”, която помага да се повиши осведомеността за загубата на дете и вече е реалност и в България. С нея бихме искали да дадем подкрепа на семействата, които преминават през тези изключително тежки моменти, като им покажем, че не са сами. И да им дарим малък спомен като признание за децата, които завинаги ще носят в сърцата си.
Историята ми започва като на всеки друг родител – с желанието за дете. Но времето минаваше, а бебето не идваше. След 2 години опити и изследвания, положителният тест за бременност дойде след първия ни инвитро опит. Дойде време за първия преглед, лекарят ми започна прегледа и каза „тук имаме плоден сак“ и след малко „тук имаме още един“. Очаквахме разнояйчни близнаци! Още тогава ми обясниха какви рискове носи двуплодната бременност, но за момента всичко изглеждаше наред, а и бихориалната/ биамниалнапри многоплодна бремонност - когато бебетата са с отделни амниони бременност беше възможно най-малко рисковия сценарий. Бяхме развълнувани, но не бързахме да се радваме, защото знаехме, че първия триместър е рисков във всяка една бременност, а в немалко случаи на многоплодна бременност някое от бебета спира развитие на ранен етап.
Вълнувах се за всеки преглед. Движенията им и звука от тупкащите им сърчица бяха най-чудесната част от бременността ми.
След като влязох във втори триместър, идеята за близнаци стана малко по-реална. Бебетата все още бяха две, започвах да изпитвам различни видове дискомфорт, но единственото, което имаше значение беше те да са добре. Избрахме имена за момченцата си, споделихме на близките си за бременността. Беше ми мъчно единствено, че не можех да споделя тези вълнуващи преживявания със съпруга си по време на прегледите, защото заради ограниченията, наложени покрай Ковид пандемията, татковците не бяха допускани. Но се успокоявах, че ни предстои цял един живот на споделени мигове с децата. В 28 г.с. имах фетална морфологияФеталната морфология представлява обстойно и високо-специализирано ултразвуково изследване на всички основни органи и системи на плода. В зависимост от гестационния срок това изследване дава информация за феталното развитие и протичането на бременността., на която успяха да направят 3д/4д снимка на едното бебе. Това беше 3 дни преди рождения ден на мъжа ми и бях много щастлива, че мога да му подаря първата снимка, на която се вижда лицето на детето ни.
Нямахме ни най-малка представа, че това ще остане и единствената негова снимка.
Проблеми започнаха да се появяват след 33 г.с., но бях спокойна, че дори и да родя в този момент, болницата може да поеме децата и да се погрижи за тях. Между 33-а и 36-а г.с. направих и курс кортекостероиди, които да спомогнат за по-бързото съзряване на дробчетата на бебета, заради значително скъсена шийка и силни контракции. Прекарах 10 дни в болница на системи. Ден след като се прибрах, получих отоци на краката и вдигнах високо кръвно, съответно започнах и терапия за хипертонияВисоко кръвно налягане, а на петата фетална морфология се установиха повишено количество околоплодни води при първия близнак и по-малко от очакваното за гестационната възраст тегло при втория. Това беше и причината да ми назначат секцио за два дни по-късно, все още в 36 г.с., въпреки че първоначалната идея беше да се опита нормално раждане. Гинекологът, който ме следеше, не искаше да рискува здравето на по-малкото бебе, което беше и напречно разположено.
Постъпих за секцио спокойна, че бебетата ще са добре. Бях в 9-и месец, а те бяха здрави и готови за живот навън.
Операцията започна, извадиха първото бебе, но не ми го показаха, нямаше “честито” и не се чу плач. След минута извадиха и второто и ситуацията се повтори. Но след малко чух силен плач и знаех, че това е второто бебе, просто го усещах. Исках да попитам защо първото не плаче, но започнах да се успокоявам, че вероятно всичко е наред, че просто не съм го чула, че трябва да ги измерят и прегледат, да ме зашият и след това ще ми ги покажат. Преместиха ме в реанимациявъзвръщане към живот, съживяване - съвкупност от специфични мероприятия за поддържане на някои от основните жизнени функции или за корекция на техните остри нарушения и все още не ми казваха нищо за състоянието им. Половин час по-късно, или час и половина след раждането на децата, в стаята влезе голям мултидисциплинарен екип. Дори след като видях толкова специалисти около мен, отказвах да повярвам, че има сериозен проблем, докато не ми казаха, че едното ми дете е мъртвородено и въпреки опитите за реанимация, продължили до този момент, не са успели да му помогнат. Отне време да ми дадат точна причина за случилото се, но в крайна сметка заключението беше интраутериннавътрематочна, вътре в маткатаасфиксиянарушаване на дихателния процес, което води до липса или недостиг на кислород в мозъка; задушаване; интрапартална асфиксия - задушаване по време на раждане; липса на кислород по време на раждане, предизвикана от истински възел на пъпната връв, който явно се беше затегнал минути преди да ги извадят, защото до влизането ми в операционна нямаше проблем с тоновете на никое от бебетата.
На 7.10.2021, станах майка на Адриан, роден в 21:32 ч., който остана завинаги 3360 г, 50см, и Филип, по-малкия ни близнак, който се роди 2570 г, 48см в 21:33 ч.
Действителността, с която се сблъсках след като родих беше нещо, за което няма как човек да е подготвен. Бях изчела толкова материали за отглеждане на близнаци, а изведнъж се оказах родител на „twinless twin“ (от англ. “близнак без близнак“).
Внезапно всичко, за което се бях готвила по време на бременността, вече беше нерелевантно. Трябваше да приема, че Адриан, моят първи близнак, който се роди със завидни за своята гестационната възраст размери, вече не е тук. Че животът му приключи преди да е започнал. Единствената ми радост беше, че по-малкото ни бебе – Филип, което беше причината за секциото, се роди над очакваното тегло и беше здрав. И отново заради Ковид ограниченията, бях изправена пред тази нова реалност сама…
В реанимация имаше още две жени, едната от тях – майка на близнаци. Слушах я как си планира ежедневието с децата, докато се опитвах да осъзная, че единия ми близнак го няма.
В болницата получих подкрепа единствено от гинеколога, който следеше последните месеци от бременността ми и който ми направи секциото, за което ще му бъда винаги благодарна. Единствен той не се преструваше, че съм родила само едно дете. Почти всички други лекари и акушерки ме третираха като всяка друга родилка, като на моменти ми се струваше, че дори усещам досада у тях от това, че съм толкова притеснена за бебето си и ги търся толкова често.
Предполагам, че част от тях въобще не бяха обърнали внимание на надписа на „визитката“ на детето, на която пишеше „втори близнак“. На всяка визитацията ме питаха откога имам отоци по лицето и всеки път трябваше да отговарям „откакто не съм спряла да плача“.
Така и не ми предположиха да видя детето, което загубих…
Дадоха ни един час, за да решим дали искаме да погребем Адриан, като с таткото трябваше да вземем това решение като си пишем в месинджър, само 10 часа след раждането. Още бяхме в шок, не знаехме въобще че ще има такава възможност и отказахме да си го приберем и погребем. Акушерките ме успокояваха, че това е по-доброто решение, но аз винаги ще съжалявам, че не го направихме. Прекарах седмица в неонатологията с оцелялото ни бебе и за това време никой не се беше сетил да изпрати психолог при мен, въпреки че имаше двама в болницата. Когато на рутинна обиколка, един ден преди да ни изпишат, в стаята ми все пак влезе психолог, тя нямаше идея за това, че влиза при родилка, преживяла загуба. Никой не беше сметнал за нужно да я информира. Чувствах се сякаш подкрепата беше нулева.
След като се прибрах вкъщи, продължавах да срещам неразбиране. Близките и приятелите ми казваха, че трябва да се фокусирам върху детето, което имам, че трябва да съм спокойна, за да е спокоен той и да имам кърма.
Сякаш хората очакваха да забравя за детето си седмица след като съм го родила и загубила. Чух думи, които никой родител, преживял загуба, не трябва да чува, част от тях бяха казани от медицински лица, които се предполагаше, че се опитват да ме успокоят. Обърнах се за помощ към интернет, само за да установя, че няма никакви материали на български, насочени към родителите, преживели загуба. На няколко места се споменаваше „Макове за Мери“, но сайта на фондацията не се отваряше. Започнах да търся материали на английски и така попаднах на организация за родители на близнаци от Великобритания – Twins Trust, към която имаше група за подкрепа при загуба. Присъединих се към затворената им фейсбук група и си свалих всички материали, качени на сайта им. Тогава за пръв път се почувствах разбрана и не толкова сама.
Получих лъч надежда, че болката няма да е винаги толкова смазваща. Видях, че е напълно нормално да страдам и да се радвам едновременно.
Все пак в един и същи ден дадох живот и загубих дете – тези емоции бяха естествени. Но заради думите на всички до този момент, изпитвах вина, заради това, че скърбя и даже смятах, че вредя на бебето си. В статиите на английски за пръв път прочетох за пурпурната пеперуда – как тя символизира загубата на бебе от многоплодна бременност, историята на нейното създаване и как се използва по света. Помислих си колко хубаво щеше да бъде, ако имаше такава пеперуда с името на Адриан, поставена на кошчето на Филип в болницата. Как това можеше да бъде индикация, че той е близнак, а аз съм майка, загубила дете преди дни, въпреки че до мен има новородено. Как може би някой щеше да замисли, дори преди да ме настани в една стая с друга родилка, чиято дъщеричка се казва Адриана…
Доколкото ми е известно, няма практика в българските болници да се направят снимки на починалото бебе или пък да се вземат отпечатъци от ръчичките и крачетата му. В болницата, в която родих, макар и частна, със сигурност нямаше такава практика. Често пъти родителите дори не виждат детето си, както беше и при нас.
Нямах гривничка с номер, нямах нищо физическо за спомен от детето си и почти моментално приех лилавата пеперуда и като символ, който представлява Адриан.
В месеците след раждането, подкрепа получих от най-вече от мъжа си, който подтисна собствената си болка, за да бъде до мен, от въпросната английска организация и от психолога, който почти случайно се оказа в болничната ми стая, но с който се срещаме веднъж седмично и до ден днешен.
Същевременно, в опит да създам нещо физическо, което да напомня за Адриан, започнах да плета играчки. Казах си, че когато задобрея ще се включа в кампанията на Фондация “Нашите недоносени деца” за плетива за недоносените бебета. А от октомври 2021 досега много пъти съм мислила за това как може да се достигне до родителите, загубили дете от многоплодна бременност. Попадах на други хора, преживели същото, знаех, че не съм единствена в България, и знаех, че вероятно, също като мен, тези хора не са получили подкрепа и не са били разбрани.
Факт е, че емоциите, които предизвиква една такава загуба, могат да бъдат разбрани само от човек, преживял същото, което е валидно за всяка загуба на бебе.
От друга страна, загубата на дете от многоплодна бременност идва с малко по-различни предизвикателства. Не можеш да се отдадеш на скръбта, защото едно малко човече разчита на теб, а често и то все още се бори за живота си. Не можеш и да изпиташ истинска радост от родителството, защото едното ти дете го няма. Всеки ден се питаш какъв щеше да е живота ти ако отглеждаше близнаци, дали щяха да си приличат не само по външност, но и по характер. Знаеш, че някой ден ще трябва да обясниш на детето си, че е близнак и ще бъдеш залят с въпроси, на които ще ти е трудно да отговориш. Страхът за живота и здравето на оцелялото ти дете е често нерационално силен, но същевременно това е повече от нормално в такава ситуация.
Всъщност всичко е нормално, защото както всяка бременност е различна, така и всяка загуба е различна.
В чуждестранните групи за родители, загубили дете от многоплодна бременност, в които членувам, виждам, че в голяма степен преминаваме през сходни емоции и трудности, но все пак възприятието ни не винаги е едно и също.
На първия рожден ден на Филип носих колие с лилава пеперуда. Никой от гостите ми не знаеше защо, но това беше моя начин да включа Адриан в празника, защото за мен този ден винаги ще бъде рождения ден на двамата. В момента пеперудата присъства в живота ми като колие, което нося по поводи, свързани с децата ми и е част от логото и името на блогa “Лилавите крила на Ади”, който започнах наскоро, насочен към хората с репродуктивни проблеми, преминали през спонтанен аборт и към тези, преживели неонатална или перинатална загуба, защото вярвам, че е нужно открито да говорим по тези теми, колкото и тежки да са. Изплетох и първото си октоподче с пурпурна пеперуда. Филип веднага си го „припозна“, гушка си го, играе си с пипалата, разнася си го и на мен ми е мило, като го виждам как си играе с нещо, което носи този символ и мога да си представя, че щеше да е някакъв комфорт, ако още в болницата имаше шапка или октопод с пеперуда. А вечер аз гушкам октоподчето. И не мога да обясня как, но ми действа успокояващо да прегърна нещо, което символизира другото ми дете. Смятам, че е важно човек да може да държи нещо и дори да поплаче над него, докато мисли за бебето си.
Иска ми се да посъветвам и родителите, които скоро са загубили дете – позволете си да скърбите, независимо дали имате други деца или не. Говорете за болката си, без да се притеснявате, че ще натоварвате близките си по този начин. И знайте, че някой ден пак ще се усмихнете и засмеете и това няма да бъде предателство спрямо детето ви. Гарантирам ви, че никога няма да го забравите или прежалите, просто ще намерите своя начин то да бъде част от ежедневието ви.
Моят начин да съхраня паметта на Ади е като се опитам да помогна на хората, които се сблъскват с тази болка. А така или иначе той присъства в мислите ми ежедневно, често гледам единствената негова „снимка“ от ултразвук, направена в 28 г.с., и съм сигурна, че това винаги ще остане така.
